Би трябвало човек съвсем нищо да не разбира от любовни работи, за да смята, че тия скрупули накърняват любовта. Напротив, те й служат за подправки. Едва те придават на любовта стимула на страстта, така че бихме могли да определим страстта като съмняваща се любов. В какво обаче се състояха скрупулите и „управленческите“ съмнения на Ханс Касторп относно едно разрешение свише на любовта му към обаятелната песен и нейния свят? Кой бе този свят в задния план, светът, който според налучкванията на съвестта му бе един свят на забранена любов?
Беше смъртта.
Но това бе истинско безумие! Една толкова чудесна, прекрасна песен! Чист шедьовър, роден от безкрайните и най-свети дълбини на народната душа; едно висше достояние, първообраз на задушевност, самата доброта! Каква грозна клевета!
Е да, да, да, всичко това бе много хубаво, тъй трябваше да говори всеки почтен човек. И все пак зад това прекрасно произведение стоеше смъртта. То поддържаше връзки с нея, които човек можеше да обича, но не без да си дава съзнателна сметка за известна непозволеност на такава любов. Според своята изначална същност това би могло да бъде не симпатия към смъртта, а нещо съвсем народно и жизнено, обаче духовната симпатия към него бе симпатия към смъртта — при което не искаме ни най-малко да отречем чистосърдечната набожност и дори деликатност в началото, но после се занаслагваха последиците на мрака.
Какво си внушаваше той! Не, вие не бихте могли да го разубедите. Последици на мрака. Мрачни последици. Инквизиторски мироглед и човеконенавистничество в испански черни дрехи с накъдрен околовратник и похот вместо любов — като последица на непритворна набожност.
Вярно, господин Сетембрини не бе тъкмо човекът на неговото безусловно доверие, но той си спомни за една лекция, която някога, преди много време, в началото на неговата херметическа кариера, този прозорлив ментор му бе изнесъл върху „обратната склонност“, върху духовната „обратна склонност“ в някои светове, и намери за целесъобразно да приложи това поучение върху своя предмет. Господин Сетембрини бе определил феномена на онази склонност като „болест“ за неговия педагогически дух „болестна“ бе, изглежда, дори представата за света, духовната епоха, към която се отнасяше обратната склонност. Та и как ли не! Прекрасната, изпълнена с тъга по родния край песен на Ханс Касторп, душевната сфера, към която тя принадлежеше, били болни? Съвсем не. Нищо по-задушевно-здраво нямаше на света. Но това бе плод, който, свеж и блестящо здрав в тоя миг или до преди малко, бе склонен извънмерно към разложение и гниене; вкуси ли го човек навреме, душата му ще изпита чиста наслада — вкуси ли го в следния миг, вече ненавреме, той ще му донесе тление и гибел. Това бе един плод на живота, създаден от смъртта и готов да роди смърт. Това бе едно чудо на душата — може би най-висшето пред лицето на безсъвестната красота; благословено от нея, но по основателни причини гледано с недоверие от окото на отговорно управляващата жизнерадост, от окото на любовта към органичното, и предмет на самопревъзмогване според окончателно влязла в законна сила присъда на съвестта.
Да, самопревъзмогване, това сигурно бе същината на превъзмогване на тази любов — на това обайване на душата с мрачни последствия! Ханскасторповите размисли или пълни с предчувствия полумисли се въздигаха, докато той седеше усамотен през нощта край своя излъскан музикален ковчег — те се въздигаха по-високо, отколкото стигаше разумът му, това бяха алхимистично степенувани размисли. О, могъщо бе то, обайването на душата! Всички ние бяхме негови синове и като му служехме, ние можахме да проявим могъщество на тая земя. Човек не трябваше да е по-гениален, а само много по-талантлив от автора на песента за липата, за да бъде магьосник на душите, да придаде гигантски размери на тая песен и да покори с нея света. Вероятно биха могли да се основат и империи върху нея, земни, премного земни империи, твърде здрави и напредничави и всъщност нестрадащи от никаква тъга по родния край — при които тая песен щеше да се изроди в електрическа грамофонна музика. Но най-добрият неин син все пак щеше да бъде оня, който в своето самопревъзмогване щеше да съсипе живота си, за да умре с новото слово на любовта върху устните си, словото, което дотогава не бе съумял да произнесе. Тази вълшебна песен заслужаваше да умре човек за нея! Но който умираше за нея, той собствено не умираше вече за нея и беше герой само защото всъщност умираше вече за Новото, за новото Слово на любовта и бъдещето, което криеше в сърцето си…