Тия въпроси, значи, разглеждаше доктор Кроковски напоследък в своите лекции. По органичен, по закономерен, по логичен път той бе стигнал до тях, ние не ще се уморим да изтъкваме това, и само за лишен път ще споменем, че той отдавна бе се отдал на такива съждения, дълго време преди нещата да навлязат в един емпирично-експериментален стадий поради появата на Елен Бранд на хоризонта.
Коя бе Елен Бранд? Почти щяхме да забравим, че нашите слушатели не знаят това, докато естествено нам нейното име е добре познато. Коя беше тя? Почти никоя на пръв поглед. Едно мило дете на деветнадесет години, викаха й Ели, лененоруса, датчанка, дори не от Копенхаген, а от Одензе на Фюнен, където баща й притежаваше магазин за млечни произведения. Тя самата работеше; като чиновничка в провинциалния клон на една столична банка тя вече бе преседяла няколко години върху въртящо се столче и с наръкавник на дясната мишница над дебели книги — при което бе получила температура. Случаят бе маловажен, той всъщност бе само от съмнителен характер, макар че Ели си бе крехка, крехка и очевидно малокръвна — при това безусловно симпатична, така че човек на драго сърце би я погалил по сресаната на път лененоруса коса, нещо, което придворният съветник редовно правеше, когато я заговаряше в трапезарията. Северна хладина полъхваше от нея, една стъклено-целомъдрена и детински-девствена атмосфера, много обичлива, като открития и чист детски поглед на сините й очи и като езика й, който бе заострен и фин, един леко завален немски с малки типични грешки в изговора като „осте“ вместо „още“. В чертите й нямаше нищо забележително. Тя седеше на масата на госпожица Клефелд, която майчински я покровителстваше. Тази госпожица Бранд, значи, тази девойка Ели, тази миловидна датска велосипедистка и канторска мишка, притежаваше някои особености, които нито при пръв, нито при втори поглед някому би хрумнало да свърже с нейната прозрачна личност, които обаче още след първите няколко седмици на престоя й тук горе почнаха да се проявяват и които доктор Кроковски се нае да разкрие в цялата им странност.
Общи разговори по време на вечерните събирания дадоха на учения първия повод за смайване. Играха си на различни гатанки; после почнаха да дирят скрити предмети с помощта на пианото, което засвирваше силно, когато търсачът наближеше скривалището, и притихваше, когато той бе на погрешен път; накрай минаха към друга игра: изкарваха едного вън от стаята и при затворена врата уговаряха какви комбинирани действия ще трябва да извърши той при влизането си — например да размени пръстените на две определени лица, с три поклона да покани някого на танц, да извади от библиотеката известна книга и да я предаде на определено лице и други такива. Трябва да отбележим, че игри от този вид не бяха влизали дотогава в навиците на бергхофското общество. Кой бе дал инициативата, не можа по-късно да се установи. Положително не беше Ели. Все пак едва след нейното пристигане бе възникнала тази идея.
Участниците — почти всички бяха стари наши познати, между тях и Ханс Касторп — се показаха при опитите повече или по-малко схватливи, или напълно капитулираха. Годността на Ели Бранд обаче се оказа извънредна, очебийна, невъзможна. Е, сигурността, с която издирваше скривалищата, предизвикваше само аплодисменти и учудени смехове; при комбинираните действия обаче хората почнаха да занемяват. Тя изпълняваше всичко, каквото скришом й бяха предписали, изпълняваше го, щом влезеше — с блага усмивка, без никакво колебание, без насочваща музика. Тя донесе от трапезарията щипка сол, поръси с нея главата на прокурора Параван, после го хвана за ръка и го заведе до пианото, където с неговия показалец изсвири началото на песничката „Птиче долетя“. След това го върна на мястото му, направи реверанс, придърпа някакво столче и седна върху него до нозете му — точно тъй, както след голямо главоблъскане бяха си наумили за нея.
Така, значи, тя бе подслушвала!
Девойката се изчерви; с истинско облекчение, задето я виждат посрамена, почнаха да й се присмиват в хор, докато тя настояваше: не, не, не така, не бивало да мислят това! Не отвън, не до вратата била подслушвала, не, положително и наистина не!
Не отвън, не до вратата?
— О, не, про-с-тавайте! — Тя подслушвала тук, в стаята, когато вече била влязла, не можела да се сдържи.
Не можела да се сдържи! В стаята?
Нещо й нашепвало какво да направи, тихо, но съвсем ясно и отчетливо.
Това бе самопризнание очевидно. Ели се смяташе в известен смисъл виновна, послужила си бе с измама. Тя би трябвало да заяви, че не е годна за такава игра, защото шепотът всичко й казва. Едно състезание губи всеки човешки смисъл, когато единият от състезателите притежава свръхестествени предимства. От спортна гледна точка Елен изведнъж бе дисквалифицирана, ала по такъв начин, че при нейната изповед на мнозина полазиха студени тръпки по гърба. Много гласове вкупом завикаха за д-р Кроковски. Изтичаха да го доведат и набитият здравеняк пристигна усмихнат, веднага си изясни всичко, а цялото му същество предразполагаше към безоблачно доверие. С пресекнат дъх му бяха съобщили, че се е случило нещо крайно ненормално, че се е появила една всезнаеща девица, която чува гласове. Е, та какво от това? Спокойствие, драги приятели! Ще видим. Това бе негова си почва — по нея всички се клатушкаха и затъваха като в тресавище, но той си се движеше там със сигурност и на драго сърце. Той ги заразпитва, те отговаряха. Хм, виж ти, виж ти! „Така, значи, стоят работите около вас, мое дете, а?“ И той положи, както всеки обичаше да прави, ръката си върху главата на малката. Много причини за внимание, но нито една за уплах. Той потопи своите кафяви екзотични очи в светлосините очи на Елен Бранд, като леко я гладеше с ръка по прическата и надолу по рамото и по мишницата. Кротко и все по-кротко отвръщаше тя на неговия поглед, а и все по-отдолу, тъй като главата й бавно се скланяше към гърдите и рамото. Когато нейните очи почнаха да потъмняват, ученият бавно вдигна ръка пред лицето й, след което заяви, че всичко е наред, и изпрати цялата възбудена компания на вечерно режимно лежане с изключение на Ели Бранд, с която имал да си „побъбри“ още малко.