Освен това се установи, че Елен още от малка, макар и през дълги промеждутъци от време, била имала видения — видими и невидими. Какво значело това: невидими видения? Ето един пример. Като шестнайсетгодишно момиче седяла сама в дневната стая на родителската си къща, до кръглата маса, с ръкоделие, посред бял ден, следобед, а до нея лежала на килима бащината й кучка-дог Фрайа. Масата била застлана под ъгъл с пъстра покривка, с един турски шал от тия, дето ги носят на триъгълник старите жени; краищата му висели по малко от четирите ръба на плота. Изведнъж Елен видяла как най-близкият до нея край почнал бавно да се навива: тихо, грижливо и равномерно се навивал нагоре, стигнал почти до средата на плота, така че най-сетне се образувало доста дълго руло; а докато това ставало, Фрайа диво скочила, седнала на задните крака, опряла се на предните лапи, а козината й настръхнала; след това с вой хукнала към съседната стая, дето се свряла под канапето, и после цяла година не могли да я накарат да пристъпи в дневната.
Дали пък не е бил Холгер този, който е навивал покривката, попитала госпожица Клефелд. Това малката Бранд не знаела. А какво си помислила тя при това произшествие. Тъй като било абсолютно невъзможно да си помисли каквото и да е, Ели нищо не си помислила. А на родителите си казала ли? Не. Странно. Ако и да не можела нищичко да си помисли, Ели все пак при този и подобни случаи имала чувството, че трябва да съхрани в себе си станалото като някаква дълбока, срамотна тайна. Тежко ли понесла това? Не, не особено тежко. Пък и какво има толкова да понася човек от това, че някаква покривка се навива. Но тежко понесла други случаи. Например този:
Преди година, също така в дома на родителите си в Одензе, тя станала една сутрин рано, в зори, излязла от стаята си, която се намирала в приземието, и се заизкачвала по стълбището към трапезарията на горния етаж, за да приготви, както била свикнала, кафето, преди да станат родителите й. Била стигнала почти до площадката, където стълбището се извивало, когато именно върху тази площадка, на края, досам стъпалата, видяла застанала своята омъжена в Америка по-голяма сестра Софи от плът и кръв, реална. Тя била облечена в бяла рокля и, чудно нещо, носела на главата си венец от водни рози, бели водни рози и тръстика; ръцете си била сключила върху едното рамо и така й кимнала. „Ама, Софи, тук ли си?“ — попитала вцепенената Елен, и радостна, и изплашена. Тогава Софи още веднъж кимнала и след това се изпарила; станала прозрачна, след малко била видима само като някакво течение на топъл въздух, а после съвсем изчезнала, така че пътят пред Елен бил свободен. А по-късно се оказало, че в тоя същия утринен час сестрата Софи умряла в Ню Джърси от възпаление на сърцето.
Е, каза Ханс Касторп, когато госпожица Клефелд му разправи тези неща, това все пак имало някакъв смисъл, можело да се възприеме. Видението тук, смъртният случай там — така или иначе, но в случая имало налице солидна взаимна връзка. И той се съгласи да участва в един спиритически сеанс, в „разиграване на масичка“, което нетърпеливците бяха решили да устроят с Елен Бранд, като тайно заобиколят ревнивата забрана на д-р Кроковски.
Само малцина бяха поверително поканени на сеанса, който щеше да се състои в стаята на Хермине Клефелд: освен домакинята, Ханс Касторп и малката Бранд дойдоха само дамите Щьор и Леви, както и господин Албин, чехът Венцел и д-р Тинг-Фу. Вечерта, чак когато удари десет, те тихичко се събраха и почнаха шепнешком да коментират приготовленията, които бе извършила Хермине Клефелд и които се състояха в това, че бе сложила върху средно голяма незастлана маса една винена чаша, обърната със столчето нагоре, и околовръст, до ръба на плота, бе наредила на съответни разстояния кокалени плочици, жетони според обикновеното си предназначение, върху които с перо и мастило бе нарисувала двадесет и петте букви на азбуката. Отначало госпожица Клефелд поднесе чай, който бе посрещнат с благодарност, защото мимо детската безобидност на начинанието дамите Щьор и Леви се оплакваха от изстинали крайници и сърцебиене. След като се постоплиха, всички насядаха около масичката и леко сложиха по един пръст на дясната ръка върху столчето на чашата, тъй изискваше методът. За да създаде настроение, домакинята бе угасила потонното осветление и бе оставила запалена само нощната лампа, която имаше бледорозов абажур. Насядалите с трепет зачакаха момента, когато чашата щеше да се раздвижи.