Това лесно можеше да стане, защото плотът на масата бе гладък и ръбът на чашата — добре шлифован; колкото и лек да беше, натискът на треперещите пръсти — поради това, че естествено бе неравномерен и бе на някои места повече вертикален, а на други повече в странична посока, — тоя натиск рано или късно щеше да накара чашата да напусне своето средищно положение. Към периферията на своето поле за движение тя щеше да се натъква на букви и ако закачеше такива, които образуват смислено свързани една с друга думи, щеше да се получи едно заплетено с нечистота явление, един смесен продукт на елементи, осъзнати напълно, наполовина или никак, продукт на подтикваното от собственото желание индивидуално подпомагане — все едно дали помагачите сами пред себе си признаваха своите постъпки, или не, — някакъв продукт и на тайното съгласие на неосветените душевни дълбини на цялата компания, подмолно сътрудничество за привидно отвън получавани резултати, в които повече или по-малко щяха да участват дълбините на отделните спиритисти, а най-вече сигурно дълбините на миловидната малка Ели. Това всъщност всички предварително знаеха и Ханс Касторп, както си му беше навикът, издърдори тайната, докато всички седяха с разтреперени пръсти и чакаха. Също и ледените крайници и сърцебиенето на дамите, както и угнетената веселост на господата се дължаха на това, че всички знаеха какво става, на това, значи, че в късна нощ се бяха събрали за една нечиста игра със своята собствена природа, за страшно и любопитно изпитание на непознатите дялове на собствените си същества и че очакваха ония привидни или полуреални явления, които хората наричат магически. Почти само за да дадат форма на едно нещо, за да спазят някаква условност, те допускаха, че посредством чашата духовете ще проговорят пред тях. Господин Албин бе готов да вземе думата и да преговаря с евентуално появилите се разумни същества, тъй като вече по-рано бил участвал от време на време в спиритически сеанси.
Минаха двадесет минути и повече. Темите за шепота пресекнаха, първото напрежение се уталожи. Лявата ръка взе да подпира лакътя на дясната. Чехът Венцел бе на път да задреме. Елен Бранд, леко положила пръстчето си, се бе загледала със своите големи и чисти детски очи към светлината на нощната лампа и нехаеше за близките събития.
Изведнъж чашата климна, почука и се опита да се изплъзне от ръцете на насядалите около нея. Те с мъка я последваха с пръстите си. Тя се плъзна до ръба на масата, повървя малко край него и после по права линия се върна в средата. Тук още веднъж почука и се успокои.
Всички се стреснаха, кое от уплах, кое от радост. Госпожа Щьор с хленч заяви, че предпочита да престане, но я срязаха: трябвало по-рано да се изпита, а сега да мълчала. Работите, изглежда, потръгнаха. Уговориха, че за „да“ и „не“ чашата не ще трябва да обикаля буквите и че ще бъде достатъчно да почука веднъж или два пъти.
— Има ли тук разумно същество? — отправи със строга физиономия господин Албин своя въпрос през главите на насядалите, към празното пространство… Чашата се поколеба. После климна и потвърди.
— Как се казваш? — попита господин Албин почти сопнато, като разтърси глава, за да подсили енергичните си думи. Чашата трепна. Тя тръгна с решителност и в зигзаг от жетон към жетон, като всеки път се връщаше за малко към средата на масата; тя посочи буквата „х“, буквата „о“, буквата „л“, после сякаш се умори, обърка се, не знаеше накъде да върви, но отново се окопити, намери и буквите „г“, „е“ и „р“. Така си и мислеха! Това бе сам Холгер, спиритът Холгер, който бе знаял за щипката сол и прочие, но, разбира се, не се бе бъркал в училищните въпроси. Той бе тук, носеше се във въздуха, витаеше над кръжеца. Какво да правят сега с него? Някаква стеснителност овладя всички. Тихо, сякаш с ръка пред устата, те се посъветваха какво ги интересува да узнаят за него. Господин Албин взе решение да попита какъв е бил Холгер приживе и какво е работил. Той стори това, както попреди, с тон като за разпит — строг и със смръщени вежди.