Някое и друго време чашата замълча. После се отправи, климайки и подскачайки, към буквата „п“, отстъпи назад и посочи буквата „и“. Какво ли ще излезе? Напрежението бе голямо. Д-р Тинг-Фу се изкикоти и изказа опасение, че Холгер е бил пират. Госпожа Щьор изпадна в истеричен смях, без да възпре шетнята на чашата, която, макар и с накуцване и тракане, се плъзна към буквите „с“, „а“, и „т“, а после, очевидно прескачайки по погрешка една буква, завърши при „л“. Тя бе срекла „писатл“.
Я виж ти, Холгер бил писател? Без да е нужно, изглежда, само от гордост, чашата климна и чукна утвърдително. Поет ли? — запита госпожица Клефелд, като произнесе „пойет“, както Ханс Касторп с възмущение забеляза… Изглежда, че Холгер нямаше охота за такива пояснения. Той не отговори. Само изреди още веднъж буквите на предишния отговор — бърже, сигурно и ясно, като прибави буквата „е“, която първия път бе забравил.
Добре, добре, значи писател. Смущението нарасна — едно странно смущение, което се отнасяше до манифестациите на неконтролирани области на собствения вътрешен мир, но въпреки това посредством лицемерната, полуреална даденост на тия манифестации отново се насочваше към външното и действителното. Поискаха да узнаят дали Холгер се чувства добре и щастлив при това си състояние. Чашата замечтано написа думата „невъзмутим“. А така, значи, невъзмутим. Е да, сами не бяха се сетили за такова нещо, но тъй като чашата срече така, прецениха го за възможно и добре казано. А от колко време вече се намира Холгер в това невъзмутимо състояние? Сега пак дойде нещо, което никому не би хрумнало, нещо мечтателно, нещо само себе си даряващо. То гласеше: „Летяща вечност“. Много добре! Той би могъл да каже и „Вечен летеж“, това беше една дошла отвън чревовещателска писателска мъдрост, особено Ханс Касторп я намери превъзходна. Летящата вечност бе Холгеровото мерило за време, естествено той трябваше с такива мъдрости да отвърне на своите запитвачи, защото сигурно бе отвикнал да борави със земни понятия и измерителни единици. Какво, значи, искаха още да научат от него? Госпожица Леви призна, че любопитства да узнае как изглежда Холгер, респективно как е изглеждал на времето. Дали е един хубав младеж? Нека сама го попита, нареди господин Албин, който сметна това желание под своето достойнство. Така тя запита „на ти“ спирита Холгер дали има руси къдрици.
„Хубави кафяви, кафяви къдрици“ — отбеляза чашата, като два пъти подробно срече думата „кафяви“. Кръжецът бе овладян от радостно веселие. Дамите открито манифестираха своята влюбеност. Те заизпращаха въздушни целувки в коса посока към потона. Д-р Тинг-Фу ухилен подметна, че тоя мистер Холгер, изглежда, е доста суетен.
Тогава чашата се разсърди и побесня. Тя безцелно, сякаш подивяла, зашета по масата, гневно се заклати, преобърна се и се изтърколи в полата на госпожа Щьор, която разпери ръце и се вторачи в нея пребледняла от ужас. Предпазливо и с извинения поставиха чашата на мястото й. Смъмриха китаеца. Как е могъл да си позволи това! Сега виждал резултата от своето многознайничене. Ами ако разсърденият Холгер побегне и нито дума вече не каже? Почнаха най-усърдно да увещават неговата чаша. Дали не ще иска да им съчини нещо! Нали е бил писател, преди да почне да твори и витае в своята летяща вечност. Ах, как всички жадуваха да чуят малко поезия! Те от все сърце биха й се насладили.
И ето: добрата чаша чукна едно „да“. В начина, по който стори това, имаше наистина нещо добродушно-примирително. А после спиритът Холгер почна да съчинява и поетизира церемониално, подробно и без да се опомни, кой знае колко време — изглеждаше, че изобщо не ще могат го накара да замлъкне! Поемата, която той чревовещателски рецитираше, докато насядалите в кръг възхитени я повтаряха, бе от край до край пълна с изненади, една магическа комбинация, безбрежна като морето, за което главно ставаше дума — водорасли на дълги купчини покрай тясната брегова ивица на обширния залив със стръмни крайбрежни дюни. О, вижте как необятната шир, мъртвешки зелена, се прелива във вечността — там, дето, забавило своя залез, лятното слънце обвива своя млечен, мек зрак в помътения кармин и широките и гъсти була на мъглите! Ничия уста не ще ни каже кога и как раздвижените сребърни отблясъци на водата са се превърнали в лъскав седеф, в някаква неизразима игра на бледи, разноцветни, опалови метеоритни багри, които навсякъде са се наслагали… Ах, тихото вълшебство изчезна — потайно, както се бе появило. Морето заспа. Но нежните следи на заника останаха там, в далнината. Не се стъмнява чак до късни нощи. Някаква призрачна полусветлина витае в боровата гора върху високите дюни и прави белия пясък в низината да изглежда като сняг. Спотайва се измамната зимна гора, само тежко приплясват някъде совини криле. Бъди ни прибежище в този час! Тъй леки са нашите стъпки, тъй дълбока и кротка е нощта! И бавно там долу диша морето, провлечено шушне насън. Желаеш ли пак да го зърнеш? Пристъпи тогава към пепелявосивия глетчерен скат на дюната и се изкачи по неговия мек пясък, който хладно ти се стича в обувките. Остро и стръмно се спуска към крайбрежния камънак покритата с храсти суша и все още бродят сенките на отминалия ден там, дето се мержелее краят на ширинето… Приседни тук горе върху пясъка! Колко мъртвешки хладен е той — мек като брашно и гладък като коприна! От твоята затворена ръка той изтича в тънка безцветна струйка и образува малка купчинка на земята. Разпознаваш ли тази тъпичка струйка? Това е безшумният малък поток през гърловината на пясъчния часовник, сериозният трошлив уред, който краси обиталището на отшелника. Една разтворена книга, един мъртвешки череп и върху стойка леката рамка с прищъпнатата в средата двойна стъкленица; в нея малко пясък, взет от вечността, за да играе тайната и свещено-тревожна роля на времето…