Всички се вцепениха. Какво бе това внезапно нападение? Доктор Кроковски ли бе застанал вън, за да разтури забраненото заседание? Спогледнаха се смутени, очаквайки влизането на измамения душеведец. Но сега ударът се стовари посред масата, пак сякаш юмручен и сякаш за да подчертае, че и първия удар не е бил отвън, а отвътре.
Каква недодялана шега от страна на господин Албин! Той даде честна дума и отрече, но впрочем и без неговата дума всички бяха, кажи-речи, сигурни, че никой от техния кръжец не бе нанесъл удара. Тогава, значи, Холгер, а? Те погледнаха към Ели, чието мълчаливо държане бе в едно и също време направило впечатление на всички. Тя седеше, облегната на стола си, с опрени о ръба на масата пръсти и увиснали китки, с наклонена към рамото глава; бе вдигнала вежди, а устата, свита, бе придръпнала малко надолу с лек усмех, в който имаше нещо едновременно и прикрито, и невинно; нейните невиждащи сини детски очи се рееха в пространството. Виком й викаха, ала тя не даде никакъв знак на присъствие. В този миг нощната лампа угасна.
Угасна? Госпожа Щьор, неудържима, го удари на „ох“ и „ах“, защото я бе чула да щраква. Светлината не бе угаснала, някой я бе угасил — нечия ръка, която много деликатно определиха като чужда. Бе ли това Холгеровата ръка? До преди малко той бе толкова кротък, дисциплиниран и поетичен; сега обаче бе почнало да го избива на лудории и закачки. Кой можеше да гарантира, че една ръка, която стоварва пестника си върху врати и мебели и немирно гаси лампите, няма да стисне някого от тях за гушата? Завикаха в мрака за кибрит, за джобно фенерче. Госпожица Леви изпищя, че някой я бил дръпнал отпред за косата. От страх госпожа Щьор не се посвени да се моли богу на висок глас. „Ах, господи, за последен път!“ — извика тя и захленчи, просейки милост, макар че бяха изкусили ада. Най-сетне д-р Тинг-Фу прояви малко здрав смисъл и включи потонното осветление, така че стаята се освети напълно. Установиха, че нощната лампа действително не е угаснала случайно и че трябва само да повторят по човешки извършената потайно операция, за да я накарат отново да светне; в това време Ханс Касторп мълком посрещна една изненада, която възприе като предназначена лично за него любезност след разигралите се тук разни детински загадъчности. На коленете му лежеше един лек предмет, „сувенирът“, който на времето бе ужасил чичо му, когато го бе взел от скрина на племенника си: стъкленият диапозитив, който представяше вътрешния портрет на Клавдия Шоша и който положително не той, Ханс Касторп, бе внесъл в тази стая.
Той го прибра, без да вдига шум около това явление. Другите се занимаваха с Елен Бранд, която все още седеше на мястото си в описаната поза — с невиждащи очи и с чудновато превзет израз на лицето. Господин Албин й духна и повтори пред личицето й ръкодвижението на д-р Кроковски: отдолу нагоре, сякаш й вееше хлад, след което тя се съживи и — неясно защо — се разплака. Помилваха я, утешиха я, целунаха я по челото и я пратиха да спи. Госпожица Леви заяви, че е готова да прекара нощта при госпожа Щьор, тъй като от ужас тая простичка жена не смееше да си легне. Пъхнал във вътрешния джоб на сакото си своята „придобивка“, Ханс Касторп нямаше нищо против да завърши с чаша коняк тая извратена вечер заедно с другите господа в стаята на господин Албин, тъй като намираше, че случки като днешната наистина не се отразяват нито върху сърцето, нито върху духа, но все пак засягат стомашните нерви, и то продължително — тъй както морската болест кара човек и на сушата часове наред да усеща причиняващото гадене вълнение.
Засега любопитството му бе задоволено. Поемата на Холгер не бе лоша за момента, но доловената вътрешна безнадеждност и нелепост на цялата история му се бе натрапила така очевидно, че трябваше, тъй мислеше той, да се ограничи с тия няколко пламъчета на адския огън, които го бяха поопърлили. Господин Сетембрини, както можем да си помислим, с все сила подкрепи това му намерение, когато Ханс Касторп му разказа за своите преживявания. „Само това — извика той, — само това липсваше! О, каква беда!“ И на бърза ръка обяви малката Ели за изпечена лъжкиня.
На това обвинение неговият питомец не рече нито да, нито не. Той само сви рамене и каза, че не било установено до недвусмисленост какво е истина, следователно не се знаело и какво е измама. Може би границата била разтеглива. Може би имало преходи между едното и другото, степени на реалност в безсловесната и неподдаваща се на оценка природа; те, както му се струвало, не влизали в обсега на една присъда, която била обременена с твърде много морал. Как преценявал господин Сетембрини думата „фокусничество“, това понятие, където елементи на съня и елементи на реалността се явяват в една смесица, която може би е по-малко чужда на природата, отколкото на нашето непохватно делнично мислене. Тайната на живота била буквално бездънна и какво чудно имало тогава в туй, че понякога оттам възниквали фокусничества, които — и тъй нататък по обичая на нашия любезно отстъпчив и доволно отпуснат герой.