До такива, значи, резултати се домогваше в края на краищата другарят Кроковски в работата със своите приближени. Тоя набит здравеняк се усмихваше, призовавайки ги към радостно доверие, и се чувстваше като у дома си в тресавищната област на съмнителното и малоценно-човешкото, та можеше да послужи за водач на нерешителните и двоумящите се. А благодарение на изключителните заложби на Елен Бранд, за чието развитие усърдно се грижеше, щастието, изглежда, му се усмихваше според това, което чуваше Ханс Касторп. Материализирани ръце бяха се докоснали до неколцина от участващите. Прокурорът Параван бе получил из трансцендентността една оглушителна плесница и я бе посрещнал с научно задоволство, че даже си бе подложил и другата буза — без да държи сметка за своите качества на кавалер, юрист и почетен член на една дуелираща се студентска корпорация, качества, които биха му продиктували съвсем друго държане, ако въпросното безобразие бе имало витален произход. А. К. Ферге, този безобиден страдалец, комуто всичко по-възвишено бе чуждо, бе поддържал една вечер в ръката си един такъв призрачен крайник и по осезателен път бе констатирал неговата правилност и целокупност, след което по начин, неподдаващ се на точно описание, се бе измъкнал от неговата хватка, която била напълно в границите на респекта. Мина доста време, около два месеца и половина, при два сеанса седмично, докато една ръка от такъв задгробен произход се появи пред погледите на всички, размърда пръсти над масата и остави следата си в една паница с брашно; под пурпурната светлина на затъмнената с червена хартия настолна лампа тая ръка им се видя като ръка на млад мъж. А само една седмица по-късно цяла група сътрудници на д-р Кроковски — господин Албин, госпожа Щьор, съпрузите Магнус — нахълта към полунощ в балконската лоджия на Ханс Касторп, който бе задрямал на хапещия студ; с всички признаци на изюден възторг и трескава възхита гостите в бърза надпревара заразправяха как се появил Холгер, приятелят на Ели, и как главата му се склонила над рамото на лунатичката; той наистина имал „красиви кафяви, кафяви къдрици“ и тъй незабравимо нежно и печално се усмихнал, преди да изчезне!
Как се съгласуваше, помисли Ханс Касторп, тази благородна печал с обичайното държане на Холгер, с неговите лишени от фантазия детинщини и просташкото му хулиганство, например със съвсем не тъгуващата лапа, която бе стоварил върху лицето на прокурора Параван? Тук очевидно не можеше да се изисква някаква последователна определеност на характера. Може би имаха работа с едно душевно състояние като у гърбавото човече от песента, изпълнено с горестна и нуждаеща се от застъпничество злоба. Но това едва ли тревожеше Холгеровите почитатели. Те си бяха наумили на всяка цена да накарат Ханс Касторп да се откаже от своята въздържаност. Сега, когато всичко тъй прекрасно се нареждало, той непременно трябвало да вземе участие в следния сеанс. Защото в съня си Ели била обещала да призове абсолютно всеки умрял, когото някой от кръжеца би пожелал да види.
Абсолютно всеки? Въпреки това Ханс Касторп отказа. Но в течение на следващите три дни той стигна до едно противоположно решение именно защото можеше да се извика абсолютно всеки. Точно взето, не трите дни изиграха тази роля, а само три минути от тях. Намерението му претърпя въпросната промяна, докато слушаше една плоча, която си бе пуснал и в която бе запечатана необикновено приятната личност на Валентин — докато призованият в полето на честта пееше на раздяла своята войнишка молитва:
Тогава, както винаги при тази песен, но този път усилено от някои възможности и сгъстено до желание, в гърдите на Ханс Касторп се надигна голямо вълнение и той помисли: „Дали безсмислено и грешно, или не, това приключение все пак би било нещо извънредно рядко и много мило. Той, ако се заплете в него, няма да се разсърди, според както го познавам.“ И той си спомни за безстрастно либералното „Моля, моля!“, което някога, в рентгеновия кабинет, бе получил из мрака като отговор на своя въпрос дали може да си позволи известна оптическа индискретност.