Последва мълчание. Всеки чакаше друг да се обади. През последните дни всеки от тях се бе поизпитал, за да разбере към кого го теглят размислите му, но възвръщането на покойници или по-скоро пожеланието да се възвърне някой умрял си остава една объркана и доста зловеща работа. Всъщност и, откровено казано, такова едно желание не съществува; то е една самоизмама; то е, погледнато по-отблизо, също тъй невъзможно както и самото възвръщане — нещо, което би се доказало, ако природата само веднъж би отменила невъзможността на възвръщането; а това, което наричаме тъгуване, може би е не само болката поради невъзможността да видим оживели нашите покойници, колкото страданието от факта, че съвсем не можем да си пожелаем това им възвръщане.
Тъй чувстваха смътно всички и макар че тук се касаеше не до някакво сериозно и истинско връщане в живота, а до едно чисто сантиментално и театрално представление, при което щяха само да видят умрелия и което не криеше никаква опасност за живота им, все пак всички се страхуваха от образа на този, за когото мислеха, и предпочитаха да прехвърлят върху някого другиго своето право на едно пожелание. И Ханс Касторп, макар че бе доловил всред мрачината едно добродушно либерално „моля, моля“, се въздържаше и до последния момент бе наклонен да отстъпи другиму да мине пред него. Но накрай му дотегна да чака и каза с дрезгав глас и глава, обърната към ръководителя на сеанса:
— Аз бих желал да видя моя починал братовчед Йоахим Цимсен.
На всички им олекна. От присъстващите само д-р Тинг-Фу, чехът Венцел и медиумът не познаваха повикания. Останалите — Ферге, Везал, господин Албин, прокурорът, господин и госпожа Магнус, госпожа Щьор, госпожиците Леви и Клефелд — високо изразиха одобрението си, а дори и д-р Кроковски кимна доволно, макар че отношението му към Йоахим винаги бе било хладно, тъй като последният се бе оказал малко податлив на неговите анализи.
— Много добре — каза докторът. — Приживе назованият човек ти е бил чужд. Можеш ли го разпозна в отвъдния мир и готов ли си да ни го доведеш?
Напрегнато очакване. Спящата се олюля, въздъхна и се разтрепери. Тя сякаш търсеше и се бореше, докато климаше ту насам, ту натам и шепнеше нещо неразбираемо ту в ухото на Ханс Касторп, ту в ухото на госпожица Клефелд. Най-сетне Ханс Касторп усети как двете й ръце го стиснаха, което означаваше „да“. Той отрапортува и… д-р Кроковски извика:
— Добре. На работа, Холгер! Музика! Разговаряйте! — обърна се той към кръжеца и повтори наставлението си, че сега от полза ще бъде не афектираното мислене и насилствената представа за очаквания, а единствено непринудената бдителност.
Последваха най-странните часове, които нашият млад герой бе прекарал в дотогавашния си живот; и макар че по-нататъшната му съдба не ни е напълно ясна, макар че на известна точка от нашата история ние ще го изгубим от погледа си, иска ни се да допуснем, че те са си останали най-странните, които изобщо е преживял.
Нека веднага кажем: часовете бяха повече от два, като включим в тях и едно кратко прекъсване на наченатата от Холгер или всъщност от девойчето Ели „работа“ — тази работа, която ужасно дълго се бе проточила, така че в края на краищата всички бяха склонни да се отчаят за резултата, пък и от чисто милосърдие, неведнъж им идеше да я прекратят с един отказ, защото наистина им се виждаше непоносимо трудна и надвишаваща силите на крехките плещи, върху които бе стоварена. Ако не сме отбягвали това, което е човешко, ние, мъжете, сме изпадали през живота си в положение, при което сме изпитвали едно подобно непоносимо милосърдие; може би е смешно, но това милосърдие никой не иска да допусне, пък и вероятно то съвсем не е уместно: това негодуващо „стига!“, което напира да се изтръгне от гърдите ни, макар че не може и не бива да става дума за някакво „стига“, защото, тъй или иначе, работата трябва да се изкара докрай. Ясно става вече, че говорим за нашето съпружество и бащинство, за процеса на раждането, с който гърченето на Ели действително толкова недвусмислено и поразително си приличаше, че дори и този, който още не го познаваше, трябваше да схване пълната прилика; младият Ханс Касторп, който също така не бе отбягвал живота, опозна въпросния изпълнен с органична мистика процес в тоя му образ… в какъв само образ! И за каква цел! И при какви обстоятелства! Не можем да ги определим другояче освен като възмутителни — всичките признаци и подробности на тази раздвижена родилна зала в червена светлина, не само що се отнася до девойчето-родилка с тъничките мишници, облечено в широкия пеньоар, но и до другите обстоятелства: непресекващата грамофонна забавна музика, изкуствено поддържаните съгласно заповедта брътвежи, веселите, ободрителни подвиквания, които насядалите в полукръг неспирно отправяха към борещата се: „Ало, Холгер! Кураж! Ще стане! Дръж здраво, Холгер, карай, ще сполучиш!“ И в никой случай не изключваме тук личността и положението на „съпруга“ — ако бива да сметнем за съответен съпруг Ханс Касторп, та нали той бе изявил желанието, — на съпруга, значи, който държеше коленете на „майката“ между своите колене и ръцете й в своите ръце: тези ръчички, които бяха тъй мокри както на времето ръцете на малката Лайла, така че трябваше постоянно да ги прихваща отново, за да не му се изплъзнат.