Защото газовата камина зад гърба на насядалите тук излъчваше жаравина. Мистика и свещенодействие? А, не, шумно и блудкаво се развиваха работите всред червената мрачина, към която очите в края на краищата тъй бяха свикнали, че обглеждаха горе-долу цялата стая. Музиката, възгласите напомняха за стимулиращите методи на Армията на спасението, караха да се сетят за тях и такива, които, като Ханс Касторп, никога не бяха посещавали молитвените събрания на тези безобидни фанатици. Макар и мистична, тайнствена, подканяща по-чувствителните към благочестиви размисли, тази сцена не упражняваше никакво призрачно въздействие, а си беше напълно естествена, органична — казахме вече благодарение на кое близко и интимно сродство. Мъките на Ели идваха на пристъпи, след състояния на покой, през време на които тя увисваше безпомощно на тая или оная страна върху стола си, изпаднала в една недостатъчност, която д-р Кроковски определи като „дълбок транс“. После отново се възправяше, простенваше, мяташе се насам-натам, блъскаше се, бореше се със своите надзорници, нашепваше пламенни и безсмислени слова в ушите им, гърчеше се ту наляво, ту надясно, сякаш искаше, да изхвърли нещо от себе си, скърцаше със зъби и веднъж дори захапа ръкава на Ханс Касторп.
Тъй измина цял час и нещо отгоре. После ръководителят на сеанса сметна, че в общ интерес се налага да вметне една пауза. Чехът Венцел, който по едно време бе оставил да си почине апарата и за облекчително разнообразие много умело бе накарал китарата си да прогърми и проехти, сега я сложи настрана. Спиритистите с въздишка си отпуснаха ръцете. Д-р Кроковски пристъпи към стената, за да включи потонното осветление. Ослепително блесна бялата светлина, та всички като късогледи, присвиха помрачените си очи. Ели дремеше, клюмнала съвсем напред, лицето й почиваше — почти върху скута й. После тя се отдаде на някакво странно занимание, което, изглежда, бе познато на другите, но Ханс Касторп, удивен и съсредоточен, я наблюдаваше. Няколко минути наред тя многократно протягаше около ханша си. Свита в кривач ръка и пак я прибираше — сякаш черпеше или притегляше с гребло нещо към себе си. След това трепна на няколко пъти попримигна към светлината със своите оглупели, сънени очи и се усмихна.
Тя се усмихна — грациозно и малко сдържано. Изглежда, напразно я бяха съжалявали заради мъките й. Тя нямаше някакъв особено изтощен вид. Може би и никак не си спомняше за прекараното. Тя седеше в креслото за гости до задната широка страна на бюрото, до сами прозореца — между него и паравана, който обграждаше кушетката; тъй бе придръпнала креслото, че можеше да опре ръката си върху плота на бюрото и да гледа към стаята. Всички бяха отправили към нея съчувстващи погледи, някои час по час й кимваха ободрително, а тя си проседя мълчаливо през цялата пауза, която трая петнадесет минути.
Настъпила бе истинска пауза — отпусната, изпълнена с тихо задоволство от извършената вече работа. Табакерите на господата притракаха. Запушиха с наслада; застанали тук-таме на групички, заобсъждаха характера на сеанса. Доста нещо не достигаше, за да се отчаят и да приемат опита за безрезултатен. Имаше признаци, чието естество напълно изключваше, едно: такова малодушие. Тези, които бяха седели до доктора; към противоположния край на полукръга, единодушно твърдяха, че многократно и ясно били усетили хладния полъх, който по правило се излъчва в определена посока от личността на медиума, когато предстоят, явления. Други пък поддържаха, че били видели светлинни фигури, бели петна, блуждаещи силови валма, които в най-различни форми се били показвали пред паравана. С една дума никакво отпускане! Никакво малодушие! Холгер бе дал обещание и нямаха право да се съмняват, че ще го изпълни.