Д-р Кроковски даде знак за подновяване на сеанса. Докато другите се упътиха към местата си, той сам заведе Ели до изтезателския стол, при което я галеше по косата. Всичко продължи както по-преди; вярно, Ханс Касторп поиска да го освободят от поста на първи контрольор, но ръководителят на сеанса категорично му отказа. Този, чието желание изпълнявали, трябвало непосредствено и сетивно да получи гаранция, че на практика е изключена всяка заблуждаваща манипулация от страна на медиума — много държел на това! Тъй Ханс Касторп отново зае своята странна позиция при Ели. Светлината се превърна в червеникава мрачина. Музиката отново се обади. Отново последваха след няколко минути резките потръпвания и помпащите движения на Ели; този път Ханс Касторп сам обяви: „транс“. Възмутителното освобождаване от бременност продължи своя ход.
Колко ужасно трудно протичаше то! То, изглежда, не искаше да потръгне, а и можеше ли? Какво безумие! Отде можеше тук да има материнство? Освобождаване — как и от що?
— Помощ! Помощ! — простена детето, а напъните му заплашваха да преминат в онова опасно неподатливо вцепенение, което ученият акушер нарича еклампсия. Навремени Ели викаше на доктора да положи върху й ръцете си. Той правеше това, като мъжествено я увещаваше. Магнетизацията, ако имаше такава, й даваше сили да продължи борбата.
Тъй премина вторият час, през което време ту китарата подрънкваше, ту грамофонът изпълваше с мелодиите на забавния албум помещението, където очите все повече и повече отвикваха от светлината и се приспособяваха към полумрака. После се случи един инцидент — предизвика го Ханс Касторп. Той направи предложение, изказа едно желание и една мисъл, която отдавна, всъщност от самото начало, му бе хрумнала и може би по-рано трябваше да я изрази. Скрила лицето си в здраво държаните ръчички, Ели току-що бе изпаднала в „дълбок транс“, а господин Венцел се готвеше да смени или обърне плочата, когато нашият приятел решително се обади и каза, че имал да направи едно предложение — незначително впрочем, — но то все пак може би щяло да допринесе полза, ако го приемели. Той имал… тоест между плочите на санаториума имало една пиеса: из „Маргарете“ от Гуно, молитвата на Валентин, баритон с оркестър, много предразполагаща. Смятал, че би трябвало да направят един опит с тази плоча.
— А защо това? — попита докторът през червената мрачина.
— Въпрос на настроение, на чувство — отвърна младият мъж. Духът на тази пиеса бил своеобразен и специален. Заслужавало да се направи един опит. Според него не било съвсем изключено този дух и характер да съкрати процеса, който ги занимавал тук.
— Плочата налице ли е? — осведоми се докторът.
Не, не била. Но Ханс Касторп лесно можел да я донесе.
— Как си я представлявате тази работа! — Кроковски рязко отхвърли предложението. Ханс Касторп искал да ходи за еди-какво си, да се връща и отново да подхваща прекъснатата работа?! Тъй можел да говори само неопитният. Не, това било чисто и просто невъзможно. Всичко щяло да се развали, щяло да се наложи да почват пак отначало. А и научната точност забранявала всяко самоволно излизане и влизане. Вратата била заключена. Той, докторът, носел ключа в джоба си. Та, с една дума, ако плочата не била на разположение тук, трябвало… Той още говореше, когато чехът се обади откъм грамофона:
— Плочата е тук.
— Тук ли? — попита Ханс Касторп.
Да, тук. Маргарете, молитвата на Валентин. Моля ви се. По изключение се намирала в албума за лека музика, а не в зеления албум номер две, албума с ариите, където всъщност й било мястото. Тя съвсем случайно, съвсем неправилно, поради недоглеждане, но все пак за щастие, била попаднала между несериозните плочи и трябвало само да я пуснат.
Какво каза Ханс Касторп на това? Той нищо не каза. Докторът каза едно „толкова по-добре“ и неколцина повториха същото. Иглата застърга, капакът биде захлупен. И ведно с хоралните акорди мъжествено прозвуча началото: „Дома си аз трябва сега да напусна…“
Никой не говореше. Ослушаха се. При почването на песента Ели бе подновила своята работа. Тя се бе сепнала и сега трепереше, охкаше, помпаше и току вдигаше влажните си, хлъзгави ръце към челото. Плочата се въртеше. Стигнала бе до средната част, където ритъмът се променя, където става дума за бой и опасност — дръзки, набожни и чисто френски куплети. Премина и тая част, настъпи финалът, тази оркестрова подсилена реприза на встъплението; мощно прозвуча: „О, царю небесни, чуй ми молбата…“
Ханс Касторп бе зает с Ели. Тя се възправи, пое въздух през стиснато гърло, после с дълга въздишка се скупчи на мястото си и замря. Загрижен, той се наведе към нея и тогава чу госпожа Щьор да казва с писклив, хленчещ глас: