— Цим-сен!…
Той не се надигна. В устата си усети горчив вкус. Нечий друг плътен глас безстрастно отвърна:
— Аз отдавна го виждам.
Плочата се бе извъртяла, последният акорд на духовите инструменти бе заглъхнал. Всред тишината иглата задраска по празния вътрешен кръг на плочата. Едва тогава Ханс Касторп вдигна глава и очите му, без да се лутат, се насочиха накъдето трябваше.
В стаята имаше един човек повече от по преди. Там, настрана от компанията, където крайните лъчи на червената светлина почти се губеха в мрака, тъй че очите едва проникваха дотам, между широката страна на бюрото и паравана, на извърнатия към стаята стол за посетители, където през паузата бе седяла Ели, сега седеше Йоахим. Това бе Йоахим със сенчестите хлътнали бузи и войнишката брада от последните му дни, всред която устните толкова плътно и гордо се извиваха. Той седеше подпрян и бе кръстосал крак въз крак. Върху лицето му, макар че бе засенчено от някаква шапка, пак личеше печатът на страданието и изразът на сериозност и строгост, който му бе придавал една толкова мъжествена красота. Две бръчки прорязваха челото му между очите, които лежаха дълбоко в кокалестите глобове, ала това не нарушаваше кроткия поглед на тези хубави, големи, тъмни очи, които спокойно и приветливо се бяха втренчили в Ханс Касторп и само в него. Щръкналите му уши, негова някогашна дребна грижа, ясно личаха и под шапката, странната шапка, която на нищо не приличаше. Братовчедът Йоахим не бе в цивилно облекло; сабята му, изглежда, се опираше върху преметнатия му крак, ръцете му бяха обхванали ефеса, а на колана му сякаш висеше някакъв кобур за пистолет. Но все пак това, в което бе облечен, не бе истински мундир. По него не се забелязваше нищо лъскаво или цветно, то имаше права яка като на куртка и странични джобове, а някъде, доста ниско, се мъдреше един кръст. Стъпалата му изглеждаха големи, а подбедрениците много тънки — сякаш бяха пристегнати в навои по-скоро от спортен, отколкото от военен вид. А какво представляваше шапката? Йоахим сякаш си бе нахлупил върху главата някакво войнишко канче или котелка, която бе пристегнал с подбрадник. Колкото и странно да беше, но това му придаваше нещо старинно, войнствено, правеше го да прилича на ландскнехт.
Ханс Касторп усещаше диханието на Елен Бранд върху ръцете си. До себе си чуваше ускореното дишане на госпожица Клефелд. Иначе нямаше никакъв шум освен стърженето на иглата върху изсвирената, но все още въртяща се плоча, която никой не посягаше да спре. Той не погледна никого от своите съучастници, не искаше нито да ги види, нито да ги знае. Наведен толкова напред, че главата му почти се опираше върху коленете, той се взираше изкосо над ръцете си към госта в креслото. За момент му се стори, че му се обръщат червата. Гърлото му се сви, той се вцепени и четири или пет пъти изхлипа от дън душа. „Прости!“ — промълви той като на себе си, а после очите му се премрежиха, тъй че нищо повече не видя.
Той чу, че някой измърмори: „Заговорете го!“. Чу баритоналния глас на д-р Кроковски да произнася тържествено и бодро името му и да повтаря същата подкана. Вместо да я последва, той дръпна ръцете си изпод лицето на Ели и стана.
Отново д-р Кроковски извика името му, този път със строго предупреждаващ тон. Но с няколко стъпки Ханс Касторп се озова до стъпалата пред входната врата и с рязко движение на ръката включи бялото осветление.
Малката Бранд бе изпаднала в тежък шок. Тя потрепваше в ръцете на госпожица Клефелд. Онова кресло бе празно.
Ханс Касторп пристъпи съвсем близко до Кроковски, който бе станал и протестираше. Той искаше да каже нещо, но нито една дума не се отрони от устните му. После троснато, настоятелно отметна глава и протегна ръка. Като получи ключа, той многократно кимна заканително към доктора, извърна се и излезе от стаята.
Великото раздразнение
С течение на годинките нещо почна да броди из санаториума „Бергхоф“ — един дух; Ханс Касторп предугаждаше, че той непосредствено произхожда от демона, чието коварно име вече назовахме. Нашият герой бе проучил тоя демон с безотговорното любопитство на любознателен пътешественик, бе дори открил у себе си опасни възможности да взема голямо участие във възмутителното робуване, което хората наоколо му приемаха. По природа той малко бе пригоден да робува на този дух, който сега се бе разпрострял навсякъде, след като впрочем подобно на стария винаги бе давал от време на време признаци за съществуването си. Въпреки тая си непригодност Ханс Касторп с уплах забеляза, че и той, стига да се отпуснеше малко, се поддаваше с физиономията, думите и държането си на една зараза, която никой от компанията не можеше да отбегне.