Какво имаше всъщност? Какво се носеше във въздуха? Приближаване на криза. Свадливост. Готова да се развихри раздразнителност. Безименна нетърпимост. Една всеобща склонност към язвителни словопрения, към яростни изблици и дори към сбивания. Ожесточени спорове, необуздани крясъци всеки ден увличаха единични лица или цели групи и характерното бе, че вместо да се чувстват отблъснати от тях или да посредничат помежду им, останалите се намесваха с пристрастие и също се предаваха от сърце на тоя шемет. Хората пребледняваха и се разтреперваха. Очите предизвикателно заблестяваха, устата пламенно се изкривяваха. Завиждаха на счепкалите се за правото им да крещят. Непреодолимо желание да постъпват като тях изтезаваше душите и телата им и който нямаше сила да избяга в уединение, биваше неспасяемо увличан от водовъртежа. В санаториума „Бергхоф“ се трупаха безсмислените конфликти и взаимните обвинения пред администрацията, която се стараеше да изглажда споровете, но и тя самата ужасно лесно се отдаваше на крясъци и грубости, а който излизаше от дома с горе-долу здрава психика, не можеше да знае в какво състояние ще се прибере. Една от дамите на „добрата руска маса“, много елегантна провинциалистка от Минск, още млада и само леко болна — три месеца и не повече бяха й присъдили, — слезе един ден до селото за покупки. Там, в магазина за френска конфекция, тъй се скарала с продавачката, че пристигна в санаториума възбудена до немай-къде, получи кръвоизлив и оттогава стана неизлечима. Извикаха съпруга й, за да му кажат, че престоят й тук ще трае навеки.
Това бе един пример за нещата, които се случваха. Неохотно ще споменем и други. Някои ще си спомнят за ученика или бившия ученик с кръглите очила от масата на госпожа Заломон, невзрачния момък, който имаше навик да нарязва на дребно всичкото си ядене в чинията и после да го изгълтва, при което се опираше върху масата и навремени изтриваше със салфетката дебелите стъкла на очилата си. Така той, все още като някакъв ученик или бивш ученик, си беше седял през всичкото време на мястото, беше се тъпкал и беше си изтривал очите, без да дава повод за нещо друго освен за един бегъл поглед, отправян мимоходом върху неговата личност. Обаче веднъж, една сутрин по време на първата закуска, той съвсем ненадейно и, тъй да се каже, из ведро небе получи един пристъп на лудост, който предизвика всеобщо внимание и накара всички в трапезарията да скочат на крака. Около неговата маса се бе вдигнала голяма глъчка; той седеше там бледен и викаше — викаше на прислужницата-джудже, която стоеше пред него.
— Лъжете! — крещеше той с преминал във фалцет глас. — Чаят е студен! Леденостуден е чаят, който ми донесохте, не го ща, опитайте го сама, преди да лъжете, опитайте тая хладка помия, до която никой приличен човек няма да се докосне! Как смеете да ми поднасяте леденостуден чай, как смеете да си помислите и да си въобразявате, че може да ми давате това блудкаво питие, как смятате, че ще пия такова нещо?! Няма да го пия! Не го искам! — крещеше той, заудря с пестници върху масата, та посудата задрънча и затанцува. — Искам горещ чай! Врял чай искам, това е мое човешко и божествено право! Не го искам този, искам кипящ чай, на място да пукна, ако само една глътка… Проклет урод! — изписка той изведнъж и сякаш с един замах отхвърли и последната юзда, въодушевен от безкрайната свобода на побесняването си. При това вдигна пестници върху Емеренция и буквално й се облещи със запенени зъби. После продължи да барабани, да тропа с крака и да вие: — Искам!… Не искам! — а през това време сервирането в трапезарията си протичаше по обикновеному. Пациентите обгръщаха със страхотна, напрегната симпатия побеснелия ученик. Някои бяха наскочили и се взираха в него с пламтящи погледи, като трепереха и също така бяха свили пестници и стиснали зъби. Тъй продължаваха да стоят те и след като ученикът отдавна бе рухнал изтощен пред новодонесения чай, без да бе вкусил от него.
Какво беше това?
Един човек постъпи в „Бергхоф“, бивш търговец, тридесетгодишен, отдавна фебрилен — години наред бе скитал от санаториум на санаториум. Човекът бе против евреите, антисемит, беше такъв по принцип и тая страст го забавляваше, доставяше му радост — пипнал бе отнякъде тая мания, която придаваше гордост и съдържание на живота му. Някога бил търговец, сега вече не беше, нищо не представляваше на тоя свят, но си бе останал враг на евреите. Той бе много сериозно болен, гнетеше го тежка кашлица, която понякога го караше сякаш да киха с дробовете — една писклива, отсечена, неповторима, зловеща кихавица. Но той все пак не бе евреин и това бе положителното у него. Презимето му бе Видеман, християнско презиме, чиста работа. Абониран бе за някакво списание, наречено „Арийски фар“, и се увличаше в приказки като тази: