— Пристигам в санаториума X. в А… Когато искам да се разположа в залата за лежане… кой се е обтегнал вляво от мене? Някой си господин Хирш! А вдясно? Някой си господин Волф! Естествено веднага си заминах. — И тъй нататък.
„Много си важен!“ — мислеше Ханс Касторп с антипатия.
Видеман имаше кратък, дебнещ поглед. Действително и съвсем не в преносен смисъл току пред носа му сякаш висеше някакъв пискюл, в който злобно се пулеха очите му и зад който той нищо повече не виждаше. Уродливата идея, която го бе обладала, се превръщаше в някаква глождеща недоверчивост, в някаква неуморима мания за преследване, която го караше да вади на бял свят и да опозорява всяка нечистотия, която според него се бе крила и спотайвала наоколо му. На всяка крачка той непрестанно се ровичкаше, сееше подозрения, бълваше отрова. С една дума, дните му бяха изпълнени с грижата да жигосва всичко живо, лишено от онова достойнство, което той като последно и едничко притежаваше.
Вътрешните обстоятелства, които се бяхме заловили да скицираме, извънмерно влошиха страданието на този човек, а тъй като не можеше да не се сблъска и тук с някое същество, отличаващо се с недостатъка, от който той, Видеман, бе опазен, стигна се, под влиянието на въпросните обстоятелства, до една окаяна сцена, на която Ханс Касторп трябваше да присъства, и тъкмо тя ще ни послужи като още един пример за нашето описание.
Защото тук имаше друг един човек — около него нямаше нищо за разкриване, случаят беше ясен. Този човек се казваше Зоненшайн и тъй като по-мръсно име от това не можеше да се намери, личността на Зоненшайн от първия ден зае мястото на пискюла, който висеше пред носа на Видеман — пискюла, към който се пулеше неговият скъсен, злобен поглед и към който посягаше ръката му май не толкова за да го прогони, колкото за да го разлюлее: така той още повече щеше да го дразни.
И Зоненшайн бе като него търговец, и той бе много сериозно болен, и той бе болезнено чувствителен. Любезен човек, не глупав и дори шегобиец по природа, и той от своя страна скоро намрази до болка Видеман заради неговите закачки и удари върху пискюла, докато един следобед всичко живо се струпа в хола, тъй като Видеман и Зоненшайн се бяха сбили там по най-разюздан и зверски начин.
Гледката бе и ужасна, и жалка. Те се боричкаха като момченца, но с отчаянието на възрастни мъже, които са турили главите си в торба. Впиваха нокти в лицата си, сграбчваха се ту за носа, ту за гърлото, бъхтеха се, преплитаха се, търкаляха се върху пода със страхотна и крайна сериозност, плюваха се, ритаха се, блъскаха се, дърпаха се, мушкаха се и се пенеха. Притичалият персонал от канцеларията с мъка раздели противниците, които се бяха хванали един за друг със зъби и нокти, Видеман, разлигавен, разкървавен, демонстрира с оглупяло от ярост лице феномена на настръхналите коси. Ханс Касторп никога не бе виждал такова нещо и не вярваше, че то може да съществува. Косите на господин Видеман действително се бяха втвърдили и неподвижно се бяха изправили нагоре; в този си вид той хукна нанякъде, а господин Зоненшайн бе отведен в канцеларията, където рухна на един стол, прихлупи с ръце лицето си и горчиво зарида; едното му око се бе изгубило под синяците, част от къдравата черна коса, която като венец обикаляше черепа му, бе отскубната и оттам течеше кръв.
Ето докъде я бяха докарали Видеман и Зоненшайн. Всички, които ги бяха видели, часове наред все още трепереха. В сравнение с въпросния случай същинска благодат е да се разкаже — в противовес на цялата тая мизерия — за един истински дуел, който също така спада към този период и който заради своята церемониална до комичност тържественост все пак си бе заслужил да го наречем така. Ханс Касторп не бе очевидец на отделните фази на тая история, а бе осведомен за нейното заплетено и драматично развитие само от документи, декларации и протоколи, които се разпространяваха в преписи не само в санаториума „Бергхоф“ и околностите, не само в селото, в кантона и страната, но и в чужбина, та чак и в Америка; даваха ги за проучване дори на такива хора, за които с положителност можеше да се знае, че нито ще могат, нито ще поискат да проявят и капчица участие.
Отнасяше се до една полска история, до един объркан спор на честта, възникнал в лоното на полската група, която напоследък се бе образувала в „Бергхоф“ — една съвсем малка колония, която бе обсебила „добрата руска маса“. (Ханс Касторп, нека вметнем мимоходом това, вече не седеше там, а с течение на времето се бе преместил при госпожица Клефелд, после при госпожа Заломон и най-сетне при госпожица Леви.) Компанията бе дотолкова елегантна и лустросана по рицарски, че стигаше човек само вежди да вдигне, за да го очаква какво ли не от тяхна страна — една съпружеска двойка, една госпожица, която се намираше в приятелски връзки с един от господата, и освен това цял куп кавалери. Те се казваха фон Зутавски, Чишински, фон Розински, Михаел Лодиговски, Лео фон Азарапетиан и тъй нататък. И така, в ресторанта на „Бергхоф“, при чаша шампанско, някой си Япол направил в присъствието на други двама кавалери някакво неповторимо изявление, засягащо съпругата на господин фон Зутавски, както и близката на господин Лодиговски госпожица на име Крилова. Това предизвика постъпки, действия и формалности, които изпълваха съдържанието на раздаваните и разпращаните книжа. Ханс Касторп прочете: „Декларация, превод от полския оригинал. — На 27 март 19… г. господин Станислав фон Зутавски се обърна към господата д-р Антони Чишински и Щефан фон Розински с молба да се свържат от негово име с господин Казимир Япол, за да поиска от същия, по указания от правилата на честта път, удовлетворение за тежката обида и оклеветяване, нанесени от господин Казимир Япол на съпругата му Ядвига фон Зутавска в разговор с господата Януш Теофил Ленарт и Лео фон Азарапетиан.