Нафта, неговият съквартирант и опонент, не беше по-добре. И в неговия организъм напредваше болестта, която бе физическата причина или, да кажем, предлогът, поради който неговата орденска кариера стигна до такъв ранен край; надморската височина и разреденият въздух не можеха да спрат нейното развитие. И той често бе на легло; гласът му още по-често прозвучаваше като пукната чиния, когато заговореше, а той говореше много, особено когато дигнеше температура, говореше по-рязко и по-язвително от всякога. Ония идейни съпротивителни сили срещу болестта и смъртта, чиято капитулация пред надмощието на подлата природа причиняваше такава болка на Сетембрини, трябва да бяха чужди за дребничкия Нафта; затова и той посрещаше влошаването на телесното си състояние не с печал и мъка, а с една язвителна веселост и несравнима нападателност, с такава встрастеност към духовно съмнение, към отрицанието и с една обърканост, която до краен предел дразнеше меланхолията на другия и всеки ден все повече изостряше техните интелектуални спорове. Ханс Касторп естествено можеше да говори само за тези, на които бе присъствал. Но почти бе сигурно, че той не бе пропуснал нито един спор, защото неговото присъствие, присъствието на педагогическия обект, бе необходимо, за да се разпалят по-значителни прения. И ако не спестяваше на господин Сетембрини мъката, намирайки проклетиите на Нафта за интересни, той все пак трябваше да признае, че те в края на краищата надвишават всяка мярка и доста често прекрачват границата на душевно здравите люде.
Този болен не притежаваше силата или добрата воля да се издигне над болестта, а виждаше света само в нейния образ и под нейния знак. За голяма досада на господин Сетембрини, който би предпочел да изгони от стаята заслушания питомец или поне да му затисне ушите, той заявяваше, че материята била един крайно лош материал, за да може да се осъществи в нея духът. Да се стреми човек към това, било глупост. Какво произлизало от такъв стремеж? Една карикатура! Като действителен резултат от прехвалената Френска революция се получила капиталистическата буржоазна държава — една приятна изненада, която се надявали да подобрят, като универсализират тая гадост. Световната република, голямо щастие, няма що! Прогрес? Ах, касаело се до известния болен, който постоянно променял положението си, защото се надявал да получи по този начин облекчение. Непризнатата, но потайно всеобщо разпространена мечта за война била израз на това състояние. Тя щяла да настъпи, тази война, макар че щяла да има съвсем други последствия, не тия, които си представяли подпалвачите. Той намери повод да изкаже мнението си по този въпрос, когато през есента се разхождаха по главната улица и като заваля дъжд, всички, сякаш по команда, отвориха чадърите над главите си. Това му послужи за символ на малодушието и просташкото изнежване, които били резултат на цивилизацията. Един инцидент и менетекел като потъването на парахода „Титаник“ имал атавистично, но действително ободряващо въздействие. Оттам и голямата шумотевица за повече сигурност в „транспорта“. Изобщо винаги се надигало най-голямо възмущение, когато „сигурността“ изглеждала застрашена. Печална история, която със своята хуманитарна отпуснатост много прилично съответствала на вълчата суровост и подлост на икономическото полесражение, каквото представлявала буржоазната държава. Война, война! Той бил съгласен да има война и всеобщата похотливост в тая насока му изглеждала сравнително почтена.
Ала щом като господин Сетембрини въведе в разговора думата „справедливост“ и препоръча този висш принцип като профилактично средство срещу вътрешно и външнополитически катастрофи, оказа се, че Нафта веднага постави под съмнение тази духовна категория и се опита да я охули, макар че току-що бе въздигал духовното начало дотам, че бе смятал неговото земно оформяне за непостижимо. Справедливост! Беше ли тя едно понятие, достойно за боготворене? Божествено понятие? Понятие от първа степен? Бог и природата бяха несправедливи, те имаха свои любимци, изливаха по избор своята благодат, закачаха на едного опасно отличие, а другиму определяха, лека, обикновена орис. А човекът с воля? За него справедливостта бе, от една страна, сковаваща слабост, бе самото съмнение, а от друга — тръба, която призоваваше към необмислени дела. И тъй като човекът, за да остане в пределите на нравствеността, винаги трябваше да коригира „справедливостта“ в единия смисъл посредством „справедливостта“ в другия смисъл, то къде остават безусловността и радикализмът на това понятие? Между впрочем човек бе „справедлив“ или спроти една гледна точка, или спроти друга. Останалото бе либерализъм, а с тая дума днес дори и куче не можеше да се примами от мястото му край печката. Справедливостта бе себепонятно една празна словесна шушулка на буржоазната реторика; за да стигне човек до действие, би трябвало преди всичко да знае за коя справедливост става дума: за тази, която иска да даде всекиму неговото, или за тази, която иска да даде на всички едно и също.