Ние тук само напосоки измъкнахме от безбрежието един пример за това как той си бе наумил да разстройва разума. Но още по-зле ставаше, когато отваряше реч за науката — в която не вярваше.
Не вярва в нея, казваше той, защото човек бил напълно свободен да й вярва или да не й вярва. Тя била вяра, както всяка друга, само че по-лоша и по-глупава от всички други, а самата дума „наука“ била израз на най-тъпия реализъм, който не се свенял да приеме или да определи за чиста монета твърде съмнителните отражения на обектите в човешкия интелект и оттам да извлече най-бездушната и безнадеждна догматика, която някога била натрапвана на човечеството. Като че ли понятието за един сам по себе си съществуващ сетивен свят не било най-смешното от всички вътрешни противоречия! Но модерната естествена наука живее като догма единствено благодарение на метафизичната предпоставка, че познавателните форми на нашата организация, нашето пространство, време и причинност, всред които протича светът на явленията, са реални отношения, съществуващи независимо от нашето познание. Тази монистическа теза била най-наглото безсрамие, предлагано някога на духа. Пространство, време и причинност, това значело по монистически: развитие — и ето ви централната догма на свободомислещата атеистична лъжерелигия, с която смятат да обезсилят Първата книга Мойсеева и да й противопоставят една затъпяваща басня на просветено знание, като че ли Хекел бил присъствал на създаването на земята. Емпирия! Мировият ефир бил може би точно такъв? Атомът, тази мила математическа шега за „най-малката неделима частица“, бил доказан? Учението за безкрайността на пространството и времето почивало сигурно върху опита? Всъщност, ако сме предпоставели малко логика, щели сме да стигнем до един весел резултат и опит с тая догма за безкрайността и реалността на пространството и времето: до резултата на небитието. Именно до прозрението, че реализмът е чист нихилизъм. Защо? По простата причина на това, че отношението на която и да е величина към безкрайното било равно на нула. Нямало величина в безкрайното, нито пък времетраене и промяна във вечността. Всред пространствения безкрай не могло да има дори две точки една до друга, камо ли пък тела, а за движение и да не сме говорели — защото всяка дистанция там математически била равна на нула. Това той, Нафта, констатирал, за да обори безочливостта, с която материалистичната наука представяла като абсолютно познание своите астрономически измишльотини, своя вятърничав брътвеж за „вселената“. Достойно за оплакване човечество, което се било оставило да му вдъхнат, посредством едно самохвално надуване на разни нищожни числа, чувството за собствено нищожество, което се било оставило да му отнемат патоса на собственото значение! Защото все пак можело горе-долу да се сметне за търпимо това, че човешкият разум и човешкото познание се придържат към земното и в тая сфера третират като реални своите преживявания на субективно-обективното. Ала когато те пресегнели отвъд, към вечната загадка, отдавайки се на тъй наречената космология и космогония, играта преставала да е игра и самонадеяността стигала до върха на чудовищността. Какво порочно безсмислие било всъщност това да пресмятат „разстоянието“ от земята до някоя звезда в трилиони километри или пък в светлинни години и да си въобразяват, че с такова цифрово лъготене ще дадат на човешкия дух възможност да прозре същината на безкрайността и вечността — след като безкрайността нямала нищо общо с величините, нито пък вечността с времетраенето и времеизмерването, защото те в никой случай не били някакви природонаучни понятия, а тъкмо напротив: чисто и просто налагали отмяната на това, което наричаме природа! Той наистина хилядократно предпочитал простодушието на едно дете, което смята звездите за дупки върху небесния свод, през които прозира вечната светлина, пред целия този пуст, противоразумен и самомнителен брътвеж, който монистическата наука разпространява за „всемира“.