Сетембрини го попита дали сам споделя онази детска вяра, що се отнася до звездите, на което той отвърна, че си запазва правото да бъде смирен и свободата да бъде скептичен. Оттук можеше за лишен път да се заключи какво разбираше Нафта под „свобода“ и докъде можеше да изведе едно такова понятие. И стига господин Сетембрини да не бил имал основания да се бои, Ханс Касторп спокойно можел да намира всичко това за интересно.
Проклетията на Нафта се отличаваше с едно издебване на случаи, при които можеше да се открият слабости на прогреса, покоряващ природата, да се установят у неговите носители и пионери човешки поврати към ирационалното. Авиаторите, летците, казваше той, били твърде неприятни и съмнителни индивиди, а преди всичко крайно суеверни. Те взимали със себе си на борда свинчета-талисмани и живи врани, плюели трикратно наляво и надясно, предпочитали да карат с ръкавиците на преуспели пилоти. Как можело да се съгласува това примитивно безразсъдство с лежащия в основата на професията им мироглед? Противоречието, което бе изтъкнал, го възхити, изпълни го със задоволство; той надълго и нашироко се зае да им го изяснява… Но ние вадим из един неизчерпаем източник образци от враждебността на Нафта, докато имаме да разказваме за редица съвсем конкретни работи.
Един следобед през февруари господата се събраха, за да направят излет до Монщайн, на час и половина път с шейна от мястото на тяхното ежедневие. Бяха Нафта и Сетембрини, Ханс Касторп, Ферге и Везал. Те заминаха в две шейни, всяка с по един кои — Ханс Касторп с хуманиста, Нафта с Ферге и Везал, който бе седнал до кочияша, — тръгнаха, здравата навлечени, в три часа от жилището на двамата опоненти и докато звънчетата весело огласяха тихия снежен пейзаж, се заизкачваха в южна посока по десния склон покрай Фрауенкирх и Гларис. Насреща им скоро заваля сняг, така че само назад можеше да се провиди една бледа синя ивица над веригата на Ретикон. Студът бе силен, планината мъглива. Пътят, но който се движеха, бе тесен, без перила, изсечен между ската и урвата; той стръмно водеше към гъстия елов лес. Караха ходом. Често ги пресрещаха спускащи се спортни шейни, чиито водачи слизаха, докато се разминат. Още по-голяма предпазливост се налагаше при разминаването с шейни, запретнати е по два коня един зад друг, които още преди завоите се обаждаха със своите нежни, предупреждаващи звънчета. Близо до целта се разкри красива гледка към един скалист дял на Цюгенския проход. Пред малката странноприемница на Монщайн, която се наричаше „курортно казино“, се измъкнаха от одеялата и като оставиха шейните, продължиха няколко крачки, за да хвърлят поглед в югоизточна посока към Шулзерграт. Гигантската стена, висока три хиляди метра, бе обвита в мъгли. Само някъде си стърчеше из облаците един извисен до небето зъб, неземен, сякаш дворец на боговете — далечен и свещено недостъпен. Ханс Касторп бе много възхитен и подкани другите също да се полюбуват на гледката. Той бе изпаднал в някакво чувство на подчинение, е което изрече думата „недостъпен“, а това даде повод на господин Сетембрини да изтъкне, че естествено на оная скала непременно е стъпвал човешки крак. Изобщо нямало вече такова нещо: недостъпност и някаква природа, където да не е стъпвал човешки крак. Едно малко преувеличение и фанфаронство, отвърна Нафта. И той спомена Монт Еверест, който и до днес отхвърлял с леден отказ нахалното любопитство на човека, и по всичко, личало, че и занапред ще пребъде тъй сдържан. Хуманистът се ядоса. Господата се върнаха до „казиното“, пред което освен техните шейни имаше и други, вече разпрегнати.
Тук можеше и да се отсяда по-дълго време. На горния етаж имаше номерирани хотелски стаи. Там се намираше и трапезарията — в селски стил и добре затоплена. Излетниците поръчаха на услужливата съдържателна закуска: кафе, мед, бял хляб и крушова пита, специалитет на това заведение. На кочияшите изпратиха червено вино. Гости — швейцарци и холандци седяха на други маси.
Имахме желание да кажем, че затоплени от горещото и достойно за похвала кафе, нашите петима приятели се отдадоха на възвишен разговор. Но нямаше да бъдем точни, защото този разговор всъщност представляваше един монолог — след приноса от по няколко думи, който другите направиха, разговорът бе поет само от Нафта; този монолог бившият йезуит произнесе по един твърде странен и скандализиращ компанията начин: той се обръщаше с любезен, поучителен тон изключително към Ханс Касторп; към господин Сетембрини, който седеше от лявата му страна, се бе извърнал с гръб, а и на другите господа не обръщаше никакво внимание.