Трудно би било да назовем с едно име темата на неговата импровизация, която Ханс Касторп следеше, кимайки полуутвърдително с глава. Пък и тя не третираше някакъв хомогенен предмет, защото свободно се занимаваше с въпроси на духа, които навремени леко докосваше; главната му цел бе да докаже по един обезсърчаващ начин двойнствеността на духовните жизнени прояви, дългоцветното непостоянство на изведените от тях велики идеи и тяхната непригодност за борба — да изтъкне в каква сменяща безспир багрите си одежди се появява на земята абсолютното.
Във всеки случай бихме могли да определим лекцията му като отнасяща се до проблемата за свободата, която той третираше в една объркваща насока. Между другото той говори за романтизма и за обаятелното двусмислие на тия европейски движения от началото на 19 век, пред които рухнали идеите на реакцията и на революцията, доколкото не се обединили в някоя по-възвишена идея. Защото естествено било до немай-къде смешно да се свързва понятието революция изключително с понятието прогрес и с победно настъпващото просвещение Европейският романтизъм бил преди всичко едно освободително движение: антиакадемично, насочено против класицизма и старофренския вкус, против старата школа на разума, чиито защитници той подигравал като глави с напудрени перуки.
И Нафта се спря на освободителните войни, на фихтеанските възторзи, на оня изпълнен с опиянение и песен народен бунт против една непоносима тирания — когато за съжаление, само, хе-хе, свободата въплътявала тъй наречените идеи на революцията. Много весело: с гръмогласни песни се засилили да разбият революционната тирания в полза на реакционния монархически ботуш и това направили за свободата. Младият му слушател можел да забележи тук разликата или дори противоречието между външна и вътрешна свобода — а същевременно и щекотливия въпрос коя несвобода най-вече, хе, хе, най-малко е съвместима с честта на една нация.
Всъщност свободата била повече едно романтическо, отколкото просветителско понятие, защото заедно с романтиката то криело в себе си и крайно обърканата плетеница на човешките експанзионистични нагони, и пламенното, стесняващо изтъкване на собственото „аз“. Индивидуалистичната жажда за свобода предизвикала исторически-романтичния култ към личните достойнства, който бил войнолюбив и който хуманитарният либерализъм наричал мракобесен, ако и той също да проповядвал индивидуализъм, само че малко по-друг. Индивидуализмът бил романтично средновековен в своето убеждение за безкрайното, за космическото значение на отделното същество, отдето произхождали и учението за безсмъртието на душата, геоцентричното учение и астрологията. От друга страна, индивидуализмът влизал в склада на либерализиращия хуманизъм, който бил склонен към анархия и на всеки случай искал да съхрани миличкия индивид — да не би да го пожертват пред общността. Това било индивидуализъм, един път това, а друг път онова — една дума за много неща.
Ала трябвало да се признае, че патосът на свободата бил създал най-блестящите врагове на свободата, най-остроумните рицари на миналото в борба с безбожно разрушителния прогрес. И Нафта назова Арнд, който проклинал индустриализма и възвеличавал аристокрацията, назова Гьорес, който бил автор на християнската мистика. А дали пък мистиката нямала нещо общо със свободата? Дали пък тя не била антисхоластична, антидогматична, антисвещеническа? Човек естествено бил принуден да съзре в йерархията една сила на свободата, защото тя заприщила пътя на неограничената монархия. А мистиката на късното Средновековие доказала своята либерална същност като предвестница на реформацията — на реформацията, хе, хе, която от своя страна пък представлявала една неразплитаемо степана тъкан от свобода и средновековен поврат…
Делото на Лутер… Е, да, то имало достойнството да демонстрира с най-сурова нагледност съмнителната същина на самото дело, на делото изобщо. Дали слушателят на Нафта знаел какво нещо е делото? Дело например било убийството на държавния съветник Коцебу, извършено от корпорирания студент Занд. Какво, казано с езика на углавното съдопроизводство, „въоръжило ръката“ на младия Занд? Възторгът на свободата, разбира се. Но ако човек погледнел по-отблизо, подбудата нямало всъщност да бъде този възторг, а по-скоро един морален фанатизъм и ненавистта към шовинистичното леконравие. От друга страна, Коцебу бил имал зад гърба си и руска служба — в полза на Свещения съюз, значи — и Занд бил нанесъл удара заради свободата… което пък естествено отново ставало невероятно поради обстоятелството, че между най-близките му приятели имало йезуити. Вкратце, каквото и нещо да било делото, то във всеки случай било лошо средство за проява на недвусмислие, а и малко допринасяло за избистрянето на духовните проблеми.