— Бива ли да си позволя запитването дали скоро възнамерявате да турите край на вашите цинизми?
Въпроса бе задал Сетембрини, и то с натъртване. Той бе седял, бе барабанил с пръсти върху масата, бе си засуквал мустаците. Но сега — стига! Търпението му беше се изчерпало. Той седеше изправен, повече от изправен: пребледнял, той, така да се каже, седейки се бе понадигнал на пръсти, тъй че вече само бедрата му докосваха седалката на стола; черните му очи светкавично пресрещнаха врага, който се бе извърнал към него с престорено удивление.
— Как благоволихте да се изразите? — гласеше контравъпросът на Нафта.
— Аз благоволих — каза италианецът и преглътна, — аз благоволих да се изразя в смисъл, че съм решен да не ви оставя вече да безпокоите незащитения младеж с вашите двусмислия!
— Господине, предупреждавам ви да мерите думите си!
— Едно такова предупреждение, господине, е напълно излишно. Аз съм свикнал да си меря думите и те най-точно са съобразени с обстоятелствата, когато настоявам, че начинът, по който съблазнявате, смущавате духовно и омаломощавате нравствено един и без това колеблив младеж, представлява безчестие и едва ли може да бъде наказан достатъчно строго само с думи…
При думата „безчестие“ Сетембрини удари с длан върху масата и като изтика стола си назад, напълно се изправи — знак за всички останали да сторят същото. От масите с наострени уши погледнаха към тях — всъщност само от една маса, швейцарците си бяха вече отишли и само холандците със слисани лица се вслушваха в избухващото пререкание.
Всички, значи, бяха застанали прави като свещи около нашата маса: Ханс Касторп и двамата противници, а насреща им Ферге и Везал. И петимата бяха пребледнели, очите им бяха разширени, устата потрепваха. Не биха ли могли тримата непричастни да направят опит и да въздействат успокоително, да понижат напрежението с някоя и друга шеговита забележка, да обърнат всичко на добро с някое и друго увещаващо човечно слово? Те не направиха такъв опит. Попречиха им вътрешните обстоятелства. Те стояха и трепереха, а ръцете им неволно се свиваха във вестници. Дори А. К. Ферге, комуто, както вече споменахме, всичко по-възвишено бе чуждо и който още от самото начало се бе отказал да предвижда последиците от тази крамола — и той бе убеден, че тук въпросът се слага ребром и че човек, сам увлечен в потока на събитията, нищо друго не може да стори, освен да ги остави да се размотават.
Неговите бухнати добродушни мустаци живо се подигаха и спускаха.
Беше тихо и затова чуха как Нафта скърца със зъби. Тук Ханс Касторп изпита нещо подобно както при настръхналата коса на Видеман: той бе смятал, че това е само фраза и в действителност не се среща. Сега обаче Нафта наистина скърцаше всред тишината — един ужасно неприятен, дивашки и фантастичен шум, който все пак се явяваше като признак за някакво страхотно самоовладяване, защото той не извика, а тихо и с един вид задъхващ се полусмях каза:
— Безчестие? Наказание? Нима се разритаха нравоучителните магарета? Нима дотам стигнаха педагогическите стражари, че вадят саби от ножници? Това наричам аз успех — за началото, — леко постигнат успех, както с пренебрежение добавям, щом като една толкова безобидна закачка се оказа достатъчна и накара бдителната нравственост да надене ризницата! Останалото ще се уреди, господине. И „наказването“, и то. Надявам се, че вашите граждански принципи не ще ви попречат да знаете какво ми дължите, иначе бих бил принуден да подложа на изпитание тия принципи със средства, които…
Господин Сетембрини се изпъчи, което даде повод на Нафта да настави:
— Аха, виждам, че това няма да се наложи. Аз ви се пречкам, и вие ми се пречкате — е, добре, ще разрешим това недоразумение на подходящото място. За момента само едно. Вашият набожнически страх за схоластичния идеен блясък на якобинската революция счита за педагогическо престъпление начина, по който разколебавам младежта, по който обръщам всички категории с краката нагоре, по който лишаваме идеите от академичното им морално достойнство. Този страх е до немай-къде оправдан, защото вашата хуманност е загубена, бъдете уверен в това — загубена и пропаднала. Тя днес вече е само една старомодна плитка, една класицистична нелепост, една духовна досада, която предизвиква прозевки и на която се готви да тури край новата, нашата революция, господине. Когато сеем съмнения — много по-дълбоки, отколкото вашето скромно просвещение би могло да си представи, ние добре знаем какво вършим. Само от радикалният скептицизъм, от моралния хаос ще произлезе Абсолютното, свещеният терор, от който се нуждае нашето време. Това за мое оправдание и за ваше поучение. Останалото е на друга страница. Ще ви се обадя.