— Аз пък ще ви се откликна, господине! — извика по него Сетембрини, защото йезуитът бе напуснал масата и бърже се отправи към закачалката, за да си вземе коженото палто. После масонът тежко се отпусна на стола и притисна с ръце сърцето си.
— Distruttore! Cane arrabiato! Bisogna ammazzarlo!191 — изхриптя той задъхан.
Другите все още стояха изправени около масата. Мустаците на Ферге продължаваха да се издигат и спускат. Ханс Касторп си подпираше брадичката както на времето дядо му, защото вратът му трепереше. Всички си мислеха колко малко бяха очаквали на тръгване такива работи. Всички, без да се изключи господин Сетембрини, едновременно си помислиха: какво щастие, че дойдоха с две шейни, а не с една, обща. Това засега улесняваше връщането. Ами после?
— Той ви извика на дуел — каза Ханс Касторп унило.
— Без съмнение — отговори Сетембрини и вдигна поглед към него, за да се извърне веднага отново и да подпре глава с ръка.
— Приемате ли? — пожела да се осведоми Везал.
— Иска ли питане? — отговори Сетембрини, като се взря и в него за момент… — Господа — продължи той и се изправи напълно овладян, — съжалявам за изхода на нашата разходка, ала всеки мъж трябва да бъде готов на такива инциденти в живота си. На теория аз не одобрявам дуела, съобразявам се със закона. На практика обаче работата е друга; пък и има положения, когато противоречията… с една дума, стоя на разположение на този господин. Добре, че на младини съм се занимавал малко с фехтовка. Няколко часа упражнение отново ще ми разиграят китката. Да вървим! Подробностите ще трябва да се уговорят. Предполагам, че онзи господин вече е наредил да запретнат.
На връщане за Ханс Касторп настъпиха моменти, когато му се завиваше свят от ужаса на предстоящите събития — а и по-късно, особено когато се разбра, че Нафта не дава и дума да се издума за някакво хладно оръжие, а настоява за дуел с пистолети, и че действително има право да избира оръжието, защото съгласно правилата на честта той е обиденият. Моменти, казваме, настъпиха за младия човек, когато той можа до известна степен да освободи разума си от всеобщото заплитане и замъгляване поради вътрешните обстоятелства и се убеждаваше, че всичко това е някакво безумие, което трябва да се предотврати.
— Ако беше налице една истинска обида! — викаше той в разговор със Сетембрини, Ферге и Везал, когото Нафта още на връщане бе спечелил за секундант и който служеше за връзка между двете страни, обида от граждански, публичен характер! Ако единият бе опръскал с кал почтеното име на другия, ако се касаеше до някаква жена, до някаква толкова очевидна фаталност в живота, че да няма никаква възможност за споразумение! Добре, за такива случаи няма друг изход, освен дуела и можем дори да го приемем за добър обичай, благодатен и практичен при някои заплетени обстоятелства — разбира се, когато и честта е била удовлетворена, и работата е минала горе-долу благополучно, та може да се каже: противниците се разделиха помирени. Но какво е сторил той? Не че искам да го защищавам, аз само питам какво е сторил, за да ви обиди. Обърна всички категории с краката нагоре. Лиши, както се изрази, идеите от академичното им достойнство. Това ви накара да се почувствате обиден… с право, нека приемем, че е тъй…
— Нека приемем? — повтори господин Сетембрини и го погледна.
— С право, с право! С това той ви обиди. Но той не ви опозори! Моля ви се, тук има разлика! Касае се до абстрактни неща, до духовни. С духовни неща може да бъде обиден някой, но не може да бъде опозорен. Това е максима, която всеки съд на честта би възприел, искрено ви уверявам, види бог. А затова и думите, дето му ги наговорихте за „безчестие“ и „строго наказване“, не са опозоряващи, те бяха казани в духовен смисъл, всичко се отнася до духовната сфера и няма нищо общо с личната, където единствено може да има някакво опозоряване. Духовното никога не може да бъде лично, ето ви допълнението и разяснението на максимата и затова…