— Грешите, приятелю — настоя господин Сетембрини със затворени очи. — Грешите първо с хипотезата, че духовното не може да придобие личен характер. Не би трябвало да твърдите това — каза той и се усмихна тънко и болезнено. — Заблуждавате се преди всичко във вашата преценка на духовното, което очевидно намирате твърде слабо, за да предизвиква конфликти и страсти, изострени като тези, които ни носи реалният живот и които не оставят никакъв друг изход освен пътя на оръжието. All’incontro!192 Абстрактното, пречистеното, идеалното е същевременно и абсолютното, то всъщност е строгото и то крие в себе си много по-дълбоки и по-радикални възможности за ненавист, за безусловна и непримирима вражда, отколкото социалният живот. Нима се учудвате, че то има дори едно по-непосредствено и по-неумолимо отношение към ситуацията „ти или аз“, към радикалната по същество ситуация, към дуела, към физическата разправа? Дуелът, приятелю, не е „обичай“ като кой да е друг. Той е последното нещо, възвръщането към първобитното състояние на природата, само леко притъпено благодарение на някои правила от рицарски характер, които са много повърхностни. Съществено в положението остава чисто и просто първичното, физическата разправа, и всеки мъж е длъжен да бъде дорасъл за това дело, колкото и да се е отдалечил от естественото. В това положение той всеки ден може да изпадне. Който не е в състояние да защити идеалното със своята личност, със своята мишница и със своята кръв, той не е достоен за него, а и за най-одухотворения човек е важно да остане мъж.
Тъй Ханс Касторп си получи мъмренето. Какво можеше да възрази? Той замълча — потиснат, замислен. Словата на господин Сетембрини бяха сдържани и логични и все пак в тях прозвучаваше нещо чуждо и неестествено. Мислите му не бяха негови мисли, а хрумването за дуела съвсем не бе негово: той го бе заел от малкия терорист Нафта; неговите мисли бяха сковани от общите вътрешни обстоятелства, които бяха превърнали добрия разум на господин Сетембрини в свой слуга и свое сечиво. Как духовното, защото било строго, трябвало неумолимо да ни изведе до животинското, до разрешаването на спорове посредством физическа разправа? Ханс Касторп се опълчи против това положение или всъщност опита се да го стори… и за свой ужас установи, че и той не може. Те и в него бяха могъщи, тия вътрешни обстоятелства, не, и той не беше човекът, който би могъл да се отскубне. Страхотно и необоримо го връхлетя възпоминанието как Видеман и Зоненшайн бяха изпаднали в безизходицата на една животинска схватка и той с ужас разбра, че в края на краищата оставаше само физическото начало, ноктите, зъбите. Да, да, трябваше да се бият, защото тъй можеше да се спаси онова притъпление на първобитното състояние посредством рицарските правила… Ханс Касторп предложи на господин Сетембрини да му стане секундант.
Той получи отказ. Не, не прилягало, не подобавало, тъй му отговориха — отначало господин Сетембрини с една усмивка, която беше тънка и болезнена, а после, след кратко размисляне, и Ферге, и Везал, които също без особена обосновка намериха, че не отивало Ханс Касторп да вземе по този начин участие в дуела. На полесражението можел евентуално да се яви само като неутрален наблюдател — защото такъв се предвиждал в рицарските предписания за притъпяване на животинското. Чрез устата на своя почетен довереник Везал сам Нафта се изказа в този смисъл и Ханс Касторп се задоволи с това. Свидетел или неутрален наблюдател — той на всеки случай получаваше възможност да упражнява въздействие при уговарянето на подробностите, което се оказа до немай-къде необходимо.
Защото Нафта бе надхвърлил всяка мярка със своите предложения. Настояваше за дистанция пет крачки и трикратна размяна на изстрели, ако това се наложело. Още вечерта, веднага след скарването, той предяви това безумно изискване чрез Везал, който напълно се бе превърнал в глашатай и застъпник на неговите необуздани интереси и с голяма упоритост поддържаше тия условия — отчасти съгласно полученото поръчение, отчасти и по свой личен вкус. Сетембрини естествено не възразяваше, но Ферге, като секундант, и неутралният Ханс Касторп бяха извън себе си; последният дори нагруби клетия Везал. Не го ли било срам, запита той, да се явява с такива отживели дивотии, когато се отнасяло до един чисто абстрактен дуел, в основата на който нямало никакво реално оскърбление! Като че ли не стигали пистолетите, та сега излизали с тия смъртоносни уточнявания. Тук нямало вече нито помен от рицарство — дали пък не щели да предявят допълнително изискване за стрелба през кърпа! Е, да, него, Везал, нямало да го обстрелват от такова разстояние, затова устата му били толкова кръвожадни — и тъй нататък. Везал сви рамене, за да изтъкне безмълвно, че са изправени пред една радикална ситуация, с което донякъде обезоръжи своите противници, които бяха склонни да забравят това. След много разправии на другия ден те все пак успяха да уговорят еднократна размяна на изстрели вместо трикратната и да прокарат ново разрешение на въпроса за разстоянието: двубойците щяха да застанат на петнадесет крачки един от друг и щяха да имат правото да пристъпят по пет крачки, преди да стрелят. Но и това те постигнаха само срещу уверението, че няма да се правят никакви опити за помирение. Впрочем никой от тях нямаше пистолети.