Той вървеше машинално, подчинен на обстоятелствата и тласкан от чувството за чест. Това, че щеше да присъства на срещата, бе себепонятно. Невъзможно бе да не отиде и да изчака в леглото резултата, първо, защото — но първото той не изтъкна, а направо премина към второто, — второ, защото не биваше да остави нещата да се развиват както си щат. Още нищо лошо не бе се случило, слава богу, и нямаше защо да се случи нещо лошо, то бе дори невероятно. Всички бяха принудени да станат преди съмване и сега трябваше, без да закусят, да се съберат рано въпреки лютия мраз — тъй бяха се уговорили. Но после, под въздействието на неговото присъствие, всичко щеше без съмнение да се обърне на добро, да се проясни — по начин, който не можеше да се предвиди и който нямаше защо да се отгатва, тъй като опитът учеше, че и най-незначителното събитие протича другояче, а не както човек си го е представял.
Все пак тая утрин му бе най-неприятната, откак се бе запомнил. Отпаднал и недоспал, изнервен, Ханс Касторп едва сдържаше зъбите си да не затракат и вътре в него вече възникваше силното изкушение да не се поддава на самоуспокоението. Пък и времената бяха едни такива, съвсем особени… Сломената вследствие на свадата дама от Минск, беснеещият ученик, Видеман и Зоненшайн, полската разправия около плесниците нестройно се заизреждаха в паметта му. Той не можеше да си представи, че пред очите му, в негово присъствие, двамата ще стрелят един по друг, че ще стигнат до кръвопролитие. Ала когато се сети какво в действителност бяха извършили Видеман и Зоненшайн пред тия същите негови очи, той се усъмни и в себе си, и в околния свят, изтръпвайки под полушубката си — при което впрочем все пак и въпреки всичко го въздигаше и оживяваше и усетът за изключителността, за патетичността на положението, и ободряващият утринен въздух.
С такива смесени, менящи се чувства и размисли той прекоси селото всред бавно проясняващата се дрезгавина, стигна до устието на пистата за бобслей и подножието на склона, отдето се заизкачва по тясната пътека, достигна дълбоко заснежената гора, премина дървените мостчета, под които се спускаше пистата, и затепа между стволовете по някакъв път, който дължеше съществуването си по-скоро на човешките стъпки, отколкото на лопатата. Тъй като вървеше припряно, той много скоро надмина Сетембрини и Ферге, който с една ръка крепеше под пелерината си кутията с пистолетите. Ханс Касторп сметна за възможно да се присъедини към тях, още повече, че щом ги бе настигнал, бе зърнал и Нафта и Везал, които бяха взели само малко преднина.
— Студено утро, поне осемнайсет градуса — каза той с добро намерение, но сам се уплаши от тия свои лекомислени думи и додаде: — Господа, аз съм убеден…
Другите двама мълчаха. Ферге поразмърда нагоре и надолу добродушните си мустаци. След някое и друго време Сетембрини се спря, взе ръката на Ханс Касторп, положи върху нея и другата си ръка и продума:
— Приятелю, аз няма да убивам. Няма. Ще се изложа на неговия куршум, това е всичко, което може да ми повели честта. Но аз няма да убивам, бъдете уверен!
Той го пусна и тръгна отново. Ханс Касторп бе дълбоко покъртен, след няколко крачки обаче каза:
— Чудно хубаво е това от ваша страна, господин Сетембрини, само че ако противникът ви… ако той от своя страна…
Господин Сетембрини само поклати глава. А тъй като Ханс Касторп разсъди, че щом като единият няма да стреля, то и вторият не ще може да постъпи другояче, той намери, че всичко взема благоприятна насока и че неговите предположения почват да се потвърждават. Олекна му на сърцето.
Те прескочиха мостчето, прехвърлено над пропастта, където лете се спускаше вцепененият сега в мълчание водопад, който толкова много допринасяше за живописния характер на това място. Нафта и Везал се разстъпваха напред-назад по снега пред тапицираната с дебели бели възглавници пейка, където на времето Ханс Касторп се бе видял принуден да изчака спирането на кръвотечението от носа — споменът за тая случка се бе запазил необикновено жив. Нафта запали цигара и Ханс Касторп се изпита дали и на него не му се пуши, но не откри у себе си ни най-малкото желание, затова заключи, че йезуитът е запушил само от превзетост. Със задоволството, което винаги изпитваше тук, той обгледа суровия, но приятен пейзаж, който и сега, вледенен, не бе по-малко красив, отколкото по времето на своя син цъфтеж. Стволът и клонакът на косо израслия висок смърч бяха отрупани със сняг.