— Колко учен си станал — подхвърли Ханс Касторп.
— Да, пазил ме бог от такава ученост. С удоволствие бих я закачил на пирона на службата — отвърна Йоахим. — Но още имам храчки — додаде той с пренебрежително, но енергично вдигане на рамене, което никак не му отиваше, и показа на братовчед си нещо, което бе изтеглил наполовина от външния джоб на пардесюто си откъм неговата страна, а после веднага го скри отново: едно плоско, малко тумбесто шише от синьо стъкло с метална капачка. — Повечето от нас тук горе имат такова — каза той. — То си има и име при нас, прякор, весела работа. Местността ли оглеждаш?
Това и правеше Ханс Касторп и рече:
— Великолепна!
— Намираш ли? — попита Йоахим.
Те бяха тръгнали в посока на долината по неравномерно застроената улица, успоредна на линията, после бяха завили наляво, бяха пресекли тесния релсов път и една рекичка и сега бавно се мъкнеха по върлия път към гористите склонове, натам, дето току-що блеснаха първите светлини на една продълговата сграда с куполовидна кула; тя бе построена всред ливадите на ниско, издадено напред плато, бе обърната към югоизток, а осеяната с балконски лоджии фасада я правеше мека, просветнала, прилична отдалече на гъба. Бърже си здрачаваше. Слабата вечерна заря, която за малко бе оживила равномерно покритото небе, вече бе избледняла и в природата цареше онова безцветно, бездушно и печално преходно състояние, което непосредствено предшества пълното настъпване на нощта. Населената продълговата и леко извита долина навсякъде почна да просветва — на дъното, а и тук-таме по склоновете — особено на десния, който бе издаден и по който терасовидно се издигаха постройки. Вляво, през ливадите, се възкачваха по склона пътеки и се губеха всред безучастната тъмнота на иглолистните гори. В далечните планински кулиси, отзад към изхода, дето долината се стесняваше, се сивееха и синееха каменни маси. И тъй като се бе появил вятър, почувства се вечерният хлад.
— Не, искрено казано, не го намирам толкова грандиозно — каза Ханс Касторп. — Къде ти са глетчерите и фирновите полета, къде ти са могъщите планински колоси? Тия насреща не ми се виждат толкова високи.
— Напротив, високи са — отвърна Йоахим. — Тук почти навсякъде виждаш граничната линия на горите, тя се откроява очебийно остро, боровете свършват, а с тях свършва всичко, остават скалите, както можеш да забележиш. Там, вдясно от Шварцхорн, ей този връх, имаш дори цял глетчер, виждаш ли го да се синее? Не е голям, но си е глетчер като глетчер, истински, глетчерът Скалета. Пиц Михел и Тинценхорн, ей там зад преслапа, оттук не можеш да ги видиш, цялата година са покрити със снегове.
— Вечни снегове — подхвърли Ханс Касторп.
— Да, вечни снегове, щом искаш. Не, не, всичко си е от високо по-високо. Ала не забравяй, че и ние самите сме ужасно високо. Хиляда и шестстотин метра над морето. При това положение възвишенията не личат толкова.
— Ама и едно катерене беше! Да ти кажа, окото ми се уплаши. Хиляда и шестстотин метра! Че това са приблизително пет хиляди фута, като ги обърнеш. През живота си не съм се качвал толкова нависоко. — И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж — нищо повече. В него нямаше нито ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. — Великолепен — забеляза той учтиво.
— Да, тоя въздух е наистина прочут. Впрочем местността не се представя тази вечер много добре. Понякога изглежда по-хубава, особено при сняг. Но скоро се насищаш да я гледаш. Ние тук горе, повярвай ми, неизказано много сме й се наситили — каза Йоахим и устата му се изкриви в един израз на отвращение, който изглеждаше прекален и неовладян и който пак не му отиваше.
— Как особено говориш — каза Ханс Касторп.
— Особено ли говоря? — попита Йоахим с известна загриженост и се извърна към братовчед си.
— Не, не, прощавай, на мене само тъй ми се стори за момент! — побърза Ханс Касторп да каже. Но той мислеше за израза „ние тук горе“, който Йоахим бе употребил за трети или четвърти път и който някак си му се бе сторил мъчителен и странен.
— Нашият санаториум се намира по-високо от селището, както виждаш — продължи Йоахим. — Петдесет метра. В проспекта пише „сто“, но са само петдесет. Но на най-високо е издигнат санаториумът „Щатцалп“, там отвъд, оттук не се вижда. Те са принудени през зимата да свалят своите мъртъвци със спортни шейни, защото тогава пътищата са непроходими.