Седем години остана Ханс Касторп при ония там горе — едно незакръглено число за привържениците на десетичната система и все пак добро, своего рода подръчно число, може да се каже, един митично-живописен отрязък от време, по-задоволителен за душата, отколкото например някаква прозаична полудузина. Той бе седял на всичките седем маси в трапезарията, на всяка по около една година. Накрай седеше на „лошата руска маса“ заедно с двама арменци, двама финландци, един бухарец и един кюрд. Той седеше там с малка брадичка, каквато междувременно си бе пуснал, една сламеноруса брадичка от доста неопределен вид, която сме принудени да схванем като свидетелство за известно философско равнодушие към външността си. Да, ние трябва да наставим и да свържем тази негова лична склонност да бъде небрежен към самия себе си със същата склонност на външния свят по отношение на него. Управата бе престанала да му измисля развлечения. Освен утринния въпрос дали е спал „хубаво“, който обаче бе от реторично естество и бе поставян съвсем мимоходом, придворният съветник не се обръщаше вече особено често към него, а и Адриатика фон Милендонк не го заговаряше през ден (по времето, за което говорим, тя имаше един презрял ечемик). Ако се вгледаме по-добре, ще видим, че това се случваше рядко или никак. Оставили го бяха на мира — малко нещо като ученик, който се радва на своеобразно веселото предимство да не го изпитват вече, да не го карат нищо да върши, защото оставането му в същия клас е решена работа и защото за нищо го нямат пред вид — една разблудна разновидност на свободата, както добавяме, питайки се сами дали изобщо свободата може да има друга форма и да бъде от друг някакъв вид. Всеки случай управата виждаше в негово лице пациент, който не се нуждае от нейното грижовно око, защото бе положително, че в гърдите му не ще назреят вече самоволни, опърничави решения — един сигурен, доживотен пациент, който отдавна вече не знае къде другаде да отиде и вече не е в състояние изобщо да си представи едно завръщане в равнината… Не бе ли израз на безгрижието по отношение на неговата личност само фактът, че го бяха преместили на „лошата руска маса“. С което впрочем не искаме нищичко да кажем против тъй наречената „лоша руска маса“. Никоя от седемте маси не се отличаваше с някоя осезателна изгода или несгода. Казано смело, те представляваха една демокрация от седем почетни маси. На въпросната маса се сервираха същите свръхобилни ястия както на другите; когато й дойдеше редът, сам Радамант склапяше там ръце над чинията си; а народецът, който се хранеше на нея, бе съставен от достопочтени представители на човечеството, ако и да не разбираше латински и да не се държеше прекалено деликатно при ядене.
Времето, което няма нищо общо с гаровите часовници, където голямата стрелка се движи на пресекулки от пет на пет минути, а по-скоро прилича на ония съвсем малки часовници, чиито стрелки се придвижват незабележимо, или на тревата, чийто растеж ничие човешко око не смогва да проследи — сякаш някак си тайно расте и, току-виж, изведнъж пораснала; времето, една линия, съставена от сума неразтегливи точки (при което неблаженопочившият Нафта вероятно би запитал как може сумата от неразтегливости да създаде една линия); това време, значи, бе продължило да предизвиква промени по своята кретаща, необозрима и въпреки това действена същина. Момчето Теди, нека изтъкнем само този пример, един ден не бе вече момче — но естествено не „един ден“, а съвсем неопределено от кой ден нататък. Дамите не можеха вече да го взимат на скута си, когато понякога ставаше, сменяше пижамата със спортен костюм и слизаше при тях. Листът неусетно се бе обърнал, при такива случаи Теди вече сам ги взимаше на скута си и това доставяше също толкова удоволствие на двете страни, а даже и повече. Не искаме да кажем, че бе разцъфнал, той чисто и просто бе букнал — Ханс Касторп не бе видял това, но самият той го бе видял. Впрочем времето и избуяването не понесоха на момъка Теди, той не бе създаден за такива неща. Те не му донесоха благословия — когато караше двайсет и първата си година, той умря от болестта, към която бе предразположен, а после разтребиха стаята му. Това разправяме със спокоен глас, защото нямаше голяма разлика между новото му състояние и дотогавашното.
Но имаше и други смъртни случаи, смъртни случаи в равнината, които засягаха по-отблизо нашия герой или поне на времето биха го засегнали по-отблизо. Става дума за неотдавнашната смърт на стария консул Тинапел, избледнелия в паметта ни прачичо и побащим на Ханс. Той най-внимателно бе отбягвал нездравословните въздушни налягания и бе предоставил на чичо Джеймс да се бламира на едно място с такъв климат; но той в края на краищата не можа да убегне апоплексията и един ден до превъзходния лежащ стол на Ханс Касторп пристигна кратката, но внимателно и със загриженост редактирана телеграма за неговата кончина — внимателно и със загриженост редактирана повече заради починалия, отколкото заради получателя на известието; тогава Ханс Касторп си купи хартия за писма с черни краища и написа на чичовците си, че той, кръглият сирак, сега бил осиротял за трети път и че се чувствал двойно по-натъжен, защото не го пускали, забранили му да прекъсва тукашния си престой, та не можел да изпрати прачичото до вечното му жилище.