Да говорим за скръб, би значело да разкрасяваме нещата, и все пак по него време очите на Ханс Касторп бяха добили един израз, който бе по-замислен от обикновено. Този смъртен случай, който никога не би засегнал особено силно чувствата му и който през тия авантюристични годинки на отчуждаване бе сведен почти до нула, разкъса още една връзка, още една спойка с долната сфера, даде последна пълнота на това, което Ханс Касторп с право наричаше свобода. И наистина в онова късно време, за което говорим, всеки допир между него и равнината бе окончателно прекъснат. Той не пишеше писма дотам и не получаваше писма. Той не си доставяше вече „Мария Манчини“ оттам. Тук горе бе намерил една марка, която му допадна и към която прояви същата вярност, както на времето по отношение на онази приятелка: един фабрикат, който би помогнал дори на полярния изследовател да понесе най-тежките несгоди всред ледовете, който пренасяше човека сякаш направо на морския бряг и му даваше сили всичко да издържи — една особено добре изпипана светла пура, наречена „Рютлишвур“, малко по-набита от „Мария“, мишосива на цвят, със синкав книжен пръстен, с много отстъпчив и благ характер, със снежнобяла неразпадаща се пепел, върху която продължаваха да личат жилките на външния тютюнев лист; тя изгаряше тъй равномерно, че би могла да послужи на наслаждаващия се пушач вместо пясъчен часовник, което и вършеше според потребностите му, защото джобния си часовник той вече не носеше. Часовникът му бе спрял, паднал бе един ден от нощното шкафче и Ханс Касторп не се погрижи да възстанови неговия измерващ кръгообразен вървеж — по същите причини, заради които отдавна вече се бе отказал да притежава календари, било блок-календари, за късане, било обикновени, за предварително осведомяване кога се падат делниците и празниците: значи, заради „свободата“, в чест на разходките край морския бряг, на непоклатимото вековечие, тази херметическа магия, за която нашият мечтател се бе оказал възприемчив и която бе главното приключение на неговата душа, приключението, около което се бяха разиграли всичките алхимистични приключения на този несложен сюжет.
Тъй си лежеше той, а навън бе знойно лято, сезонът, когато бе пристигнал тук, и годината за седми път — това той не знаеше — се бе претърколила.
Тогава изтрещя…
Но свян и боязън ни въздържат да се разприказваме надълго и нашироко за онова, което тогава избухна и стана. Само тук никакви големи думи, никакви ловджийски небивалици! Нека понижим гласа си, за да кажем, че тогава, значи, изтрещя мълнията, за която всички знаем, тази оглушителна детонация на дълго натрупвана, злокобно преплетена тъпоглавщина и раздразнителност — една историческа мълния, ако е позволено да кажем приглушено, която разтърси устоите на земята, а за нас мълнията, която взривява Вълшебната планина и безцеремонно показва на нашия сънливец къде е вратата. Слисан седи той сега на тревата и си търка очите като човек, който въпреки многото назидания е пропуснал да следи печата.
Неговият средиземноморски приятел и наставник винаги се бе стремил да оправи що-годе това положение и усърдно се бе старал да осведомява в общи черти грижовното дете на своята възпитателска дейност относно събитията на долната земя; бе срещал обаче само слаб отклик от страна на ученика си, който наистина се позамечтаваше около духовната сянка на нещата, но не обръщаше внимание на самите неща, и то поради своята високомерна склонност да приема сенките за неща, а в нещата да вижда само сенки — за което не бива да го укоряваме премного, тъй като това взаимоотношение не е окончателно уяснено.
Не бе вече като едно време, когато господин Сетембрини изведнъж бе щракнал осветлението, бе приседнал до леглото на изтегналия се Ханс Касторп и бе се опитал да му поразясни въпросите на смъртта и на живота. Сега бе обратно: Ханс Касторп сядаше с ръце между коленете до леглото на хуманиста в малката спалня или до кушетката му в усамотеното, уютно мансардно студио с карбонарските столове и водната гарафа, правеше му компания и учтиво изслушваше неговите разсъждения по световното положение, защото господин Лодовико вече не много често бе на крака. Страшната кончина на Нафта, терористичната постъпка на крайно отчаяния диспутант бе нанесла тежък удар на неговата чувствителна природа, от който той не можа да се съвземе — оттогава все повече слабееше и грохваше. Той престана да сътрудничи на „Социологичната патология“, енциклопедията на всички белетристични произведения, които имат за предмет човешкото страдание, затъпка на едно място, онази лига напразно очакваше съответния том на своята енциклопедия, господин Сетембрини бе принуден да ограничи само в устна форма своето съдействие за организацията на прогреса и приятелските посещения на Ханс Касторп му предлагаха една сгода, каквато без тях не би намерил другаде.