Той говореше със слаб глас, но многословно, красиво и от сърце, за самоусъвършенстването на човечеството по обществен път. Неговата реч пристъпваше сякаш на гълъбови крака, но скоро, например когато той заговореше за обединяването на освободените народи и за всеобщото щастие, в нея се намесваше — без той да иска или дори само да знае — нещо като плясък на орлови криле и това се дължеше несъмнено на политиката, на унаследеното от дядото, което се бе обединило у него, Лодовико, с хуманистичното наследство от бащата, за да се получи изящната литература — тъй както хуманността и политиката се обединяваха във възвишената и призивна идея за цивилизацията, тази изпълнена с гълъбова кротост и орлова смелост идея, която очакваше да настъпи нейният ден, утрото на народите, когато ще бъде ударен по главата принципът на инерцията и ще се създаде свещеният съюз на буржоазната демокрация… С една дума, тук имаше несъответствия. Господин Сетембрини бе човечен, но същевременно и тъкмо за това, казано с половин уста, той бе и войнствен. В дуела с необуздания Нафта той се бе държал като човек, в по-широк план обаче, там, дето човечността възторжено се съюзява с политиката в името на идеята за победата и господството на цивилизацията, там, дето пиката на гражданина се освещава пред олтара на човечеството, там ставаше съмнително дали той, вече безличен, ще удържи ръката си от кръвопролитие; пък и вътрешните обстоятелства способстваха елементът на орловата смелост все повече да потиска в изящния мироглед на господин Сетембрини елемента на гълъбовата кротост.
Нерядко неговото отношение към големите констелации в света бе смутено, разкъсвано от вътрешни противоречия и скрупули. Неотдавна, има-няма две годинки оттогава, дипломатическото сътрудничество между отечеството му и Австрия в Албания внасяше безпокойство в разговорите му — едно сътрудничество, което го възвисяваше, защото бе насочено против неразбиращата латински Мала Азия, против бича и Шлюселбург, и което го измъчваше, защото почиваше върху един уродлив съюз с изконния враг, с принципа на инерцията и с потисничеството. Подобни противоречиви чувства събуди у него миналата есен големият заем, отпуснат от Франция на Русия за изграждане на железопътната мрежа в Полша. Защото господин Сетембрини принадлежеше към франкофилската партия в своето отечество, което не е за чудене, като се има пред вид, че дядо му бе сравнявал дните на Юлската революция с дните на миросъзданието, ала разбирателството на просветената република с византийските скити смущаваше морала му — стягаше гърдите му, но те скоро отново поемаха мисълта за стратегическото значение на въпросната железопътна мрежа. После убиха един престолонаследник — това убийство за всички освен за немските сънливци бе тревожен сигнал, уведомяване за сведущите, към които с право следва да причислим господин Сетембрини. Ханс Касторп го видя да се ужасява, лично, като човек, от това злодейство, но видя и гърдите му да се издуват при мисълта, че е било извършено едно народно и освободително деяние, насочено против най-омразната му крепост, макар че, от друга страна, то, изглежда, бе плод на московски почин; това го смущаваше, но не му попречи, три седмици по-късно, да определи ултиматума на монархията към Сърбия като обида за човечеството, като страхотно престъпление — особено с оглед на последствията, които неговата посветеност му позволяваше да предвиди и които той, задъхан, приветстваше…
С една дума, чувствата на господин Сетембрини имаха най-разнообразни съставки, също като злата орис, която той виждаше да се сгъстява над главите им и за която той с недомлъвки искаше да отвори очите на своя питомец, защото все пак някаква интернационална учтивост и някакво съжаление го въздържаха да излезе напълно от кожата си. В дните на първите мобилизации, на първото обявяване на война той бе възприел навика да протяга двете си ръце напред и да стиска ръцете на своя гост, с което засягаше повече сърцето, отколкото главата на нашия глупчо.