— Приятелю! — казваше италианецът. — Барута, печатарската преса — тях безспорно вие сте открили на времето! Но ако мислите, че ние ще се надигнем против революцията… Caro…
През дните на най-тягостното очакване, когато нервите на цяла Европа бяха опънати върху одъра на изтезанието, Ханс Касторп не се видя с господин Сетембрини. Тогава хаотичните вестници нахълтваха направо от дълбините чак до неговата балконска лоджия, разтърсваха санаториума, изпълваха със своята задавяща гърдите сярна воня трапезарията и дори стаите на тежко болните и морибундните. Изнизваха се онези секунди, когато сънливецът, без да се усети как, бавно се надигна от тревата, седна и взе да си разтърква очите… Но ние искаме да обрисуваме картината докрай, за да изясним неговото душевно вълнение. Той поизпъна нозете си, стана и се огледа. Видя се отърван от магията, спасен, освободен — не със собствени усилия, както засрамен си призна; изхвърлили го бяха на улицата стихийни външни сили, за които неговото освобождение бе съвсем второстепенна работа. Но макар че неговата дребна участ се губеше пред всеобщата орисия, не се ли отразяваше все пак в нея някаква лично насочена, значи, божествена доброта и правда? Ако животът още веднъж възприемаше своето грешно грижовно дете, това можеше да стане не по някакъв евтин начин, а само тъй — по този сериозен, и суров начин, посредством едно бедствие, което може би не носеше на нашия грешник живот, но тъкмо в тоя случай бе равнозначно с един троен салют. И той падна на колене, издигнал лице и ръце към едно небе, което бе опушено със сяра и вече не представляваше свода на пещерата, в която се бе намирала греховната планина.
В това положение го завари господин Сетембрини — казано, разбира се, в крайно преносен смисъл; защото в действителност, това ние знаем, сдържаността в нрава на нашия герой изключваше такава театралност. В грубата действителност, значи, наставникът го завари да си стяга багажа — защото от момента на събуждането си Ханс Касторп се видя увлечен във водовъртежа на самоволните заминавания, предизвикани от мълнията, която се бе взривила пет хиляди фута по-долу в равнината. „Отечеството“ приличаше на разтревожен мравуняк. Дружинката на „тия тук горе“ се втурна стремглаво към долината на бедствието, като се тълпеше върху стъпенките на щурмуваното влакче, в краен случай и без багажа си, който оставаше накамарен върху перона на гарата — на гъмжащата високопланинска гара, където сякаш нахлуваше откъм низината душният зной, — а и Ханс се втурна заедно с тях. В суматохата Лодовико го прегърна — буквално, той го притисна в обятията си и го целуна по южняшки (или по руски), целуна го по двете бузи, което въпреки вълнението му немалко смути нашия самоволен пътешественик. Но той почти загуби и ума, и дума, когато в последния момент господин Сетембрини се обърна към него на име, нарече го „Джовани“, и му заговори на „ти“, изоставяйки обичайната за благовъзпитания Запад форма на обръщение.
— E cosi in giu — каза той, — in giu finalmente! Addio, Giovanni mio!194 Другояче желаех да отпътуваш, но какво да се прави, тъй са наредили боговете, а не иначе. Надявах се да те изпроводя за работа, а сега ти отиваш да се биеш редом със своите съотечественици. Боже мой, на тебе било писано, не на нашия лейтенант. Как си играе животът… Бий се доблестно — там, дето те зове кръвта! Повече днес никой не може да стори. А на мен прости, ако изразходвам остатъка от силите си, за да увлека и родината си в борбата — на тая страна, която й е посочена от духа и свещената корист. Addio!
Ханс Касторп промуши главата си между десет други глави, които задръстваха рамката на прозорчето. Над тях пък промъкна ръката си, за да помаха. И господин Сетембрини му махна с десницата, а с безименния пръст на левицата деликатно докосна единия крайчец на окото си.
Къде сме? Какво е това? Къде ни отнесе сънят? Полумрак, дъжд и кал, пожари по навъсения небосклон, неспирно огласян от силни гръмотевици; влажният простор е изпълнен, разкъсван от остро свистене, от адски, бясно връхлитащ вой, който завършва пътя си с трески, пръски, пукот и пламъци, от стенания и викове, от рева на тръбите, които продънват ушите, от барабанен екот, който все по-бързо и по-бързо тласка напред… Ето една гора, от нея се изсипват безцветни рояци, които бягат, падат и скачат. По-нататък пък се е проснала цяла редица хълмове — отвъд далечното пожарище, над чиято жарава навремени лумват разлюлени пламъци. Заобикаля ни вълниста орна земя, разровена, размекната. Калното шосе води нанякъде — покрито с изпотрошени съчки, също като горски път; от него дъгообразно се отклонява към хълмовете един черен път, разоран и бездънен; стърчат всред студения дъжд голи стволове, лишени от своите клони… Тук има един пътепоказател — безполезно е да се справяме по него; полумракът би забулил надписа дори ако дъската не бе зъбесто накъсана от пряко попадение. Изток или Запад? Това е равнината, това е войната. А ние сме плахи крайпътни призраци, свеним се от нашата призрачна сигурност и нямаме никакво намерение да блестим с големи думи и ловджийски небивалици; довел ни е тук духът на повествованието, за да открием между сивите, бягащи, падащи, тласкани напред от барабана другари, които излитат на рояци от гората, едного, когото познаваме, нашия спътник от толкова много годинки насам, добродушния грешник, чийто глас толкова често сме слушали — да погледнем още веднъж неговия ясен лик, преди да го изгубим от очите си.