Бяха ги докарали, за да дадат последен напор на сражението, което бе траяло вече цял ден и което се водеше за повторното завземане на позициите по хълмовете и около горящите зад тях села, които преди два дни бяха отстъпили на противника. Те бяха цял полк доброволци, младежи, повечето студенти, всички отскоро на фронта. Вдигнати под тревога през нощта, те бяха пътували с влак до сутринта и продължиха пешком под дъжда до следобеда — по лоши пътища, по никакви пътища, шосетата бяха задръстени, седем часа те вървяха през ниви и тресавища с нагизнали шинели, в пълно бойно снаряжение и това съвсем не беше някаква разходка, защото, ако човек не искаше да остане без ботуши, трябваше почти на всяка крачка да улавя щрипката и да изтегля крака си от шлякащата почва. Така те изгубиха цял час, за да пресекат една малка ливада. Но ето ги тук, младостта им превъзмогна всичко, техните възбудени тела са вече изтощени, но дълбоки жизнени резерви ги държат под напрежение, те не търсят загубения сън, неполучената храна. Техните мокри, опръскани с кал, обрамчени от подбрадника лица пламтят под килнатите каски със сивите чехла. Пламтят от усилието и от гледката на жертвите, които са понесли при минаването през мочурестата гора. Защото противникът, усетил придвижването, бе обсипал пътя им със своя преграден огън от шрапнели и тежкокалибрени гранати, които още в гората разпокъсваха техните редици, а сега с вой, пръски и пламъци бият по широките разорани угари.
Те трябва да минат, тези три хиляди трескави момчета, те трябва да решат със своите щикове атаката на окопите пред и зад хълмовете и да помогнат тя да се изнесе напред, до един определен пункт, отбелязан в заповедта, която техният командир носи в джоба си. Те са три хиляди, за да бъдат все още две хиляди, когато стигнат до хълмовете, до селата, затова са толкова много. Те са един корпус, така изчислен, че да може и след големи загуби все още да оперира и да побеждава, все още да може да приветства победата с хилядогласно ура — без да обръща внимание на ония, които оставаха сами, защото отпадаха. Не един вече остана сам, отпадна при усилния поход, за който се бе оказал твърде млад и твърде изнежен. Той пребледняваше и почваше да се олюлява, със стиснати зъби се мъчеше да прояви мъжество, а накрай въпреки всичко изоставаше назад. Някое и друго време той продължаваше да се влачи край походната колона, редица след редица го надминаваха и той изчезваше, рухваше нейде — там, дето не трябваше. А после начена обстрелваната гора. Но и оттам пъкнаха все още многобройни пълчища; три хиляди души могат да понесат едно кръвопускане и дори тогава все още представляват истинско гъмжило. Те вече наводниха нашето бито от артилерията и дъжда ширине, шосето, черния път, разкаляните угари; ние, наблюдаващи призраци, сме помежду им, край пътя. На излизане от гората всеки, добре муштрован, туря с хватка ножа, тръбите настойчиво зоват, с по-дълбок глас гърмят и клокочат барабаните; кой как може се впуска напред, с дрезгав рев, с кошмарно натегнали нозе, тъй като буци пръст, оловнотежки, се полепват по грубите им ботуши.
Те залягат пред виещите насреща им снаряди, за да скочат отново и да се затекат напред, прегракналите им младежки гласове са дързостни, защото и този път нищо не ги е улучило. Други биват улучени, те падат, размахвайки ръце — умерени в челото, в сърцето, в червата. Лежат ничком с лица в калта и вече не помръдват. Лежат възнак с гръб, подигнат от раницата, с тил, забит в земята, ръцете им се мъчат да сграбчат с нокти въздуха. Ала гората изпраща нови, които залягат и скачат, които виком или мълчешком напредват, препъвайки се о изостаналите.