— Да, стерилет казва, цена няма тази смешка!
И както се бяха опънали, полулегнали върху облегалките на столовете си, те така се разсмяха, че телата им се тресяха и двамата почти едновременно се разхълцаха.
Навремени Йоахим се разтъжваше и си спомняше за своята съдба.
— Да, ето ни, че седим тук и се смеем — подзе той с изкривено от болка лице, от време на време прекъсван от разтърсванията на диафрагмата си, — а ни най-малко не може да се предвиди кога ще изляза оттук, защото, когато Беренс каже „половин година“, това е по най-кратката сметка, човек трябва да се готви за повече. Но тежко е, кажи ми ти не е ли тъжно това. Вече бях приет, следния месец можех да се явя на офицерски изпит. А сега се влача тук с термометъра в уста, броя „бисерите“ на тази необразована госпожа Щьор и губя време. В нашата възраст една година играе толкова голяма роля, тя носи за живота долу напредък и сума промени. А аз тука кисна като в блато, като в някоя вмирисана локва, сравнението не е толкова грубо…
На това Ханс Касторп за учудване отговори само с въпрос дали тук може да се получи портер, а когато братовчед му малко удивен го погледна, забеляза го, че заспива, дори че всъщност вече спеше.
— Ама ти спиш! — каза Йоахим. — Ела, време е да си легнем, и за двама ни.
— Никакво време не е — каза Ханс Касторп с надебелен език.
Той все пак тръгна, малко приведен и с вцепенени нозе като човек, когото умората просто тегли към земята, но се стегна, когато на минаване през сега вече матово осветения хол, чу Йоахим да казва:
— Ето къде е седнал Кроковски. Смятам, че трябва набърже да те представя.
Д-р Кроковски седеше на светло пред камината в един от салоните досами отворената плъзгаща се врата и четеше вестник. Той стана, когато младите хора пристъпиха към него, а Йоахим във военен стоеж каза:
— Господин докторе, разрешете моля да ви представя братовчед си Касторп от Хамбург. Той току-що пристигна.
Д-р Кроковски поздрави новия обитател на санаториума с някаква весела, здрава и предразполагаща сърдечност, сякаш искаше да посочи, че когато човек е лице срещу лице с него, всяко смущение е излишно и единствено радостното доверие е тъкмо на място. Той бе около тридесет и пет годишен, широкоплещест, тлъст, значително по-дребен от двамата, които стояха пред него, така че трябваше да държи главата си отметната назад, за да ги гледа в лицата; беше извънредно бледен, с една прозрачна, дори фосфоресцираща бледина, която още повече се подчертаваше от тъмната жар на очите му, от черните му вежди и от доста дългата двуостра брада, в която вече се мяркаха няколко бели нишки. Той носеше двуреден, вече поизтъркан костюм, черни, надупчени като сандали половинки обувки, сиви вълнени чорапи е риза с мека, обърната яка, каквато Ханс Касторп бе виждал само у един фотограф в Данциг и която действително придаваше на личността на д-р Кроковски някакъв артистичен вид. Той се засмя и между мустаците и брадата се жлътнаха зъбите му, после разтърси ръката на младия мъж и каза с баритонов глас и малко провлачен чужд акцент:
— Бъдете добре дошли, господин Касторп! Желая ви бърже да привикнете и да се почувствате добре в нашата среда. При нас като пациент ли идвате, ако мога да си запитам?
Трогателно бе да се наблюдава трудът, който Ханс Касторп си даваше, за да се покаже възпитан и да овладее сънливостта си. Яд го беше, че е в такава лоша форма и с мнителното самочувствие на млад човек той виждаше в усмивката и цялото предразполагащо същество на асистента признак на снизходителна подигравка. Той отговори, като спомена за трите седмици, за изпитите си и прибави, че, слава богу, е съвсем здрав.
— Наистина ли? — попита д-р Кроковски, като издаде, сякаш да го подразни, главата си косо напред и разшири усмивката си. — Но тогава вие сте едно твърде достойно за проучване явление. Защото аз още не съм срещал съвсем здрав човек. Какви изпити положихте, ако смея да запитам?