„Колко е дълга тая пързалка! — мисли си Здравко. — Ето горичката се загуби и градът вече не се вижда… А шейната лети нагоре. Звънчетата пеят, пеят, като малки камбани. Лампичките светят като големи пъстри звезди. Ах, колко е хубаво! Дано не се свършва!“
— Ами кога ще се спускаме? — пита той.
Бялото момченце се усмихва повече и прегръща малкия вестникопродавач.
— Моята шейна не слиза надолу, тя се плъзга нагоре — все по-нагоре и по-нагоре, при звездите и небесните снегове! — отговаря то и целува Здравко по челото.
* * *
На заранта, когато децата с голямата шейна дойдоха пак да се пързалят, едно от тях извика:
— Я вижте там нашият вчерашен познайник замръзнал с куцото куче. Гледайте, гледайте — в пазвата му умряла гарга!…