Майкъл Скот
Вълшебницата
На Кортни ex animo1
Уморен съм, толкова съм уморен.
И остарявам бързо. Усещам скованост в ставите, зрението ми вече не е остро и забелязвам, че трябва да се напрягам, за да чувам. През изминалите пет дни бях принуден да използвам силите си повече пъти, отколкото през целия последен век и това значително ускори процеса на стареене. По моя преценка, от четвъртък насам съм остарял поне с десет години — а може би и с повече. Ако искам да живея, трябва да си върна „Книгата на Авраам“ и не мога — не смея — да рискувам да използвам отново силите си.
Но Сборника е у Дий и знам, че ще бъда принуден за пореден път да използвам отслабващата си аура.
Трябва, ако искаме да оцелеем.
Всеки път, когато я използвам, се приближавам към смъртта… а щом умра, а с мен и Пернел, няма да има кой да се изправи срещу Дий и Тъмните древни. Когато умрем, ще настъпи краят на света.
Но още не сме мъртви.
Разполагаме с близнаците. Този път истинските, близнаците от легендата с аури от чисто злато и сребро, докато близнаците са живи, има надежда.
Скоро ще влезем в Лондон. Страхувам се от този град повече, отколкото от всички други, защото той е самото сърце на силата на Дий. За последен път двамата с Пернел бяхме там през септември 1666-а и тогава Магьосника го изгори до основи, в опит да ни залови. Повече не сме се връщали. Лондон е привлякъл древни от цялата планета; в този град има повече от тях, отколкото във всеки друг на земята. Древни, Потомци от Следващото поколение и безсмъртни хора се движат свободно по улиците, без да бъдат забелязвани, и знам за поне дузина Сенкоцарства, разпръснати из британските острови.
Обаче в тези келтски земи се срещат и събират множество лей-линии, и аз се моля с вече пробудените сили на близнаците да можем да ги използваме, за да се върнем в Сан Франциско при моята Пери.
Освен това тук се намира цар Гилгамеш, най-старият безсмъртен човек на света. Знанието му е неизмеримо и всестранно. Говори се, че някога той е бил пазител на Сборника и дори познавал неговия създател — митичния Авраам. Гилгамеш знае също така всички стихийни магии, Макар че, колкото и да е чудно, никога не е имал силата да ги използва. Царят няма аура. Често съм се чудил как ли би се чувствал човек в неговото положение: да знае толкова много невероятни неща, да има достъп до древната мъдрост… но да няма възможност да я използва.
Казах на Софи и Джош, че Гилгамеш ми е нужен, за да ги обучи във Водната магия и да ни намери лей-линия, която да ни отведе у дома. Това, което те не знаят, е, че поемам ужасен риск: ако царят откаже, ще се озовем заседнали в самото сърце на владенията на Дий без никаква възможност за бягство.
Освен това не съм им казал, че Гилгамеш е напълно побъркан… и че последния път, когато се срещнахме, той помисли, че се опитвам да го убия.
Глава 1
Мисля, че ги виждам.
Младежът със зеления анорак, който стоеше точно под големия кръгъл часовник на гара „Сейнт Панкрас“, отдръпна телефона от ухото си и погледна размазаната снимка върху правоъгълния екран. Тя беше пратена от английския магьосник, в ъгъла имаше автоматично поставена дата „04 юни, 11.59.00“. Снимката бе зърнеста, а цветовете й — бледи. Изглеждаше сякаш е правена отвисоко с охранителна камера. На нея се виждаха старец с къса сива коса и двама русокоси тийнейджъри, които се качваха във влак.
Младежът се надигна на пръсти и огледа гарата, търсейки тримата, които току-що бе зърнал. За миг му се стори, че ги е изгубил в тълпата, но дори и така да беше, те нямаше да стигнат далече; една от сестрите му бе на долния етаж, а друга стоеше отвън на улицата и наблюдаваше входа.
И така, къде бяха изчезнали старецът и тийнейджърите?
Тесните му ноздри се разшириха и младежът се зае да търси сред безбройните миризми в гарата. Разпозна и отхвърли смесените зловония на твърде много човеци, неизброими парфюми и дезодоранти, гелове и пасти, мазния мирис на пържена храна от ресторантите, силния аромат на кафе и метално-масления дъх на локомотиви и вагони. Той затвори очи и отметна глава назад. Миризмите, които търсеше, бяха по-стари, по-диви, неестествени…
Там!
Мента: едва доловим дъх.
Портокал: съвсем смътен намек.
Ванилия: почти незабележима следа.
Синьо-черните му очи, скрити зад малки правоъгълни слънчеви очила, се отвориха широко и главата му се обърна, следвайки ефирните миризми през просторната гара. Беше ги уловил!