Макиавели и Били видяха как страховитият Древен се измъкна от морето и се настани на носа на лодката с гърчещи се пипала. Дървото заскърца и запука, малкото предно стъкло се пръсна на парчета, а от тежестта на създанието върху носа на съда кърмата се издигна над водата, с все още работещ извънбордов двигател.
Макиавели засенчи очи и загледа как Вълшебницата се изправя на крака. Държеше в двете си ръце дълго дървено копие. Златиста слънчева светлина проблесна по оръжието, което оставяше диря от бял дим във въздуха. Той я видя как мушна веднъж, два, три пъти към пипалата на създанието, преди да извърти копието и да замахне към гърдите на Нерей. Пръски вода полетяха нависоко, когато Морския старец отчаяно се дръпна от острието. Древния падна от носа и изчезна под вълните сред бурен взрив от мехурчета. Лодката се отпусна пак във водата, двигателят я разпени и съдът се стрелна напред. Три дълги, все още гърчещи се пипала се откъснаха от моторницата и се понесоха по вълните. Целият сблъсък бе продължил не повече от минута.
Макиавели въздъхна и извади пак телефона. В края на краищата нямаше добри новини за докладване; нима можеше този ден да стане още по-лош? Сянка падна над главата му и той погледна нагоре, за да види прелитащата огромна фигура на Богинята-врана. Тя се издигна нависоко, разперила черното си наметало като криле, а после пикира и леко кацна на кърмата на жълтата моторница.
Италианецът понечи да се усмихне. Разбира се, Богинята-врана просто щеше да издърпа Вълшебницата от лодката, а после нереидите щяха да пируват. Усмивката му помръкна, щом видя как двете жени — Потомка и безсмъртна — се прегърнаха. Когато се обърнаха да помахат към острова, лицето му бе застинало в мрачно изражение.
— Мислех, че Богинята-врана е на наша страна — рече жално Били Хлапето.
— Изглежда, в наше време на никого не можеш да имаш вяра — отбеляза Николо Макиавели и се отдалечи.
Глава 68
Дивия лов тичаше по равнината Солсбъри. Създанията, които Софи и Джош по-рано бяха зърнали само бегло, сега бяха по-близо. Някои бяха с позната външност: черни кучета и сиви вълци, огромни червенооки котки, едри мечки, глигани с извити бивни, кози, елени и коне. Но към Лова се бяха присъединили и други: човекоподобни фигури, издялани от камък; създания с дървесна кора вместо кожа, листа вместо коси и клони вместо крайници. Софи и Джош разпознаха още представители на закачулените зли духове, видяха кукубути с обръснати глави, които размахваха вериги, и рицари в мръсни и разядени от ръжда брони. Татуирани воини в кожи и римски центуриони в разкъсани доспехи куцукаха зад червенокоси дерг-ду. А сред чудовищата тичаха и съвсем нормални наглед хора, въоръжени с мечове, ножове и копия; Джош реши, че те са най-страшни от всички.
Близнаците погледнаха към Стоунхендж, който се издигаше тъмен и неясен в нощта, и разбраха, че няма да стигнат до него навреме.
— Ще спрем и ще се бием — рече задъхано Джош, анализирайки ситуацията и ограничените им възможности. — Останала ми е малко сила… Може би ще успея да призова още дъжд…
Див пронизителен вой отекна над равнината Солсбъри. Сърцето на Джош се сви, щом видя движение вдясно — още една група тичаше да им пресече пътя.
— Имаме проблем — обяви той.
— Напротив. — Паламед се ухили. — Погледни пак.
И тогава Джош позна фигурата, предвождаща групата.
— Шекспир!
Барда насочи Хрътките на Гавраил и те връхлетяха странично върху Дивия лов. Добре обучените хрътки се врязаха в разнородната армия и я накараха да спре. Железни копия и метални мечове засвяткаха в нощта и над равнината бързо се издигна прашен облак.
Уилям Шекспир, в съвременна полицейска броня и шлем с наличник, пристъпи към Паламед.
— Добра среща — поздрави той.
— Мисля, че ти казах да не чакаш след залез — рече Сарацинския рицар.
— О, всичко идва при онзи, който чака — отвърна Шекспир. — А и без това знаеш, че никога не те слушам — добави той със смутена усмивка. — Освен това, след като по пътищата няма никакво движение, предположих, че ще намерите някое място, където да се скриете до мръкване.
Паламед смъкна безчувствения алхимик на земята и започна да го пляска по бузите.
— Събуди се, Фламел. Събуди се. Трябва да знаем при кой камък да отидем.
Бледите очи на Никола се отвориха.
— Олтарния камък — прошепна дрезгаво той.
Гавраил се появи от нощта. Голата му плът бе нашарена с черни сажди. Те бяха набити и в косата му.
— Прекалено много са и с всяка минута идват все повече — рече той запъхтяно. — Не можем да ги удържим.
Джош посочи към кръга от камъни.