— Изтегли всички към Стоунхендж. — Беше го обзело същото онова чувство на покой, което бе изпитал и по-рано. Не бяха останали никакви решения за взимане. Единственото, което трябваше да направи, бе да се бие. Щеше да брани сестра си докрай. Притисна ръка към гърдите си и усети как двете страници от Сборника прошумоляха под тениската му. Може би бе дошло времето да ги унищожи, макар че не бе съвсем сигурен как. Вероятно би могъл да ги изяде. — Всички назад — извика той. — Ще дадем последния си отпор.
Глава 69
— Това може да не е необходимо — тросна се Шекспир.
— Дивия лов и другите създания са дошли тук за теб и сестра ти, привлечени от миризмата на вашите аури и от голямата награда, която Дий е обявил за главите ви. Ние не ги интересуваме. Така че всичко, което трябва да направим, е да се избавим от вас. Паламед, Гавраил, спечелете ни малко време — заповяда Барда.
Сарацинския рицар кимна. Нащърбената му броня промени формата си около тялото му и стана гладка, черна и отразяваща. Той стисна с две ръце големия си меч и се хвърли срещу вълците и черните котки. Гавраил поведе след него оцелелите Хрътки.
Шекспир подкрепи Алхимика, а Джош вдигна Софи на крака и четиримата минаха между две високи колони от пясъчник, навлизайки в сърцето на Стоунхендж.
В мига щом Джош пристъпи в кръга, усети жуженето на древна сила. Това му напомни за чувството, което изпитваше, когато държеше Кларент — струваше му се, че някъде точно на границата на слуха му се носят гласове. Той се огледа, но в нощта му бе трудно да различи очертанията на камъните.
— Колко старо е всъщност това място? — попита Джош.
— Най-ранният градеж е може би на пет хиляди години, но може и да е по-стар — отвърна Шекспир. Изведнъж се блъсна в един камък, положен на земята. — Ето го Олтарния камък — каза той на Алхимика.
Никола Фламел се отпусна върху камъка, дишайки тежко, притиснал ръка към гърдите си.
— Ориентирайте ме — изхриптя той. — Накъде е север?
Шекспир и Джош инстинктивно погледнаха към небето, търсейки Полярната звезда.
Една огромна черна котка се метна внезапно през портите с раззината паст, протегнала лапи към Алхимика. Фламел вдигна ръце и острите като бръснач нокти раздраха дланта му; после полицейската палка на Шекспир изсвистя, цапардоса създанието и го свали. Котката се стовари върху големия камък и се разпиля на прах.
— Камъните, също като метала, са отровни за тях — рече бързо Барда. — Не могат да ги докосват; ето защо още не са ни връхлетели. Алхимико, ако ще правиш нещо, сега е моментът. — Той посочи. — Север е натам.
— Търсете третия идеален трилит отляво — прошепна Фламел.
— Третия какво? — попита объркано Джош.
— Трилит. Два изправени камъка и един поставен напречно върху тях — обясни Шекспир. — На гръцки думата означава „три камъка“.
— Знаех това… струва ми се — прошепна Джош. Преброи камъните. — Този — каза той решително, като посочи. — А сега какво?
— Помогнете ми — каза Никола.
Шекспир хвана Алхимика и почти го отнесе до двата огромни изправени камъка. Никола се пъхна в тясната пролука между тях и постави по една длан върху всеки, протягайки се колкото може по-нагоре. После се разкрачи широко, докато не зае X-образна поза между камъните.
В студения нощен въздух се разнесе съвсем слаб дъх на мента.
Една огромна мечка се изправи на задните си лапи и замахна с нокти към главата на Алхимика. А после бе дръпната назад от Сарацинския рицар, който я блъсна към Хрътките на Гавраил. Те се нахвърлиха отгоре й с див вой. Полетя прах.
Три вълка се втурнаха към Фламел. Джош пресрещна единия с шамшира, а Гавраил повали друг. Момчето замахна към третия вълк и онзи се приведе под удара, но докато избягваше острието, докосна високия камък — и се разсипа на прах.
Джош изведнъж осъзна, че по-малко от шепа Хрътки на Гавраил са останали живи и враговете вече ги изтласкват в кръга от побити камъни. Един конски скелет, язден от конник без глава, се вдигна на задните си крака и биещите му копита улучиха една от Хрътките и я запратиха върху един камък. Хрътката изчезна, оставяйки във въздуха само прашно очертание.
— Алхимико — рече предупредително Шекспир, — направи нещо.
Никола се свлече на земята.
— Не мога.
— Сигурен ли си, че това е вярната порта? — попита Джош.
— Сигурен съм. Но не ми е останала никаква сила. — Той вдигна поглед към близнаците и за миг на Джош му се стори, че зърна нещо в очите на безсмъртния. — Софи, Джош, ще трябва вие да го направите.
— Момичето е изтощено — каза бързо Барда. — Ако го използваш, ще избухне в пламъци.