Никола посегна, хвана ръката на Джош и го издърпа напред.
— Значи трябва да го направиш ти.
— Аз ли? Но аз съм…
— Ти си единственият с достатъчно силна аура.
— Каква е алтернативата? — попита Джош. Нещо му подсказваше, че от самото начало Алхимика е планувал именно това. Фламел никога не бе имал силата да задейства портала.
— Няма такава. — Алхимика посочи към създанията, скупчени извън кръга от камъни, а после към небето. Някаква светлинка се носеше към тях. Малко зад нея идеха още две. — Полицейски хеликоптери — каза той. — Ще бъдат тук след минути.
Джош подаде на Фламел нащърбения и леко огънат шамшир.
— Какво да правя?
— Застани между двата изправени камъка с разперени ръце и крака. Представи си как аурата ти се влива от тялото ти в камъните. Това би трябвало да е достатъчно, за да ги задействаш. И побързай — рече Шекспир. Оставаха по-малко от половин дузина Хрътки на Гавраил, а Паламед бе обкръжен от блатни хора55, размахващи кремъчни ножове, които се плъзгаха с писък по бронята му, сипейки искри. Вълци и котки обикаляха току извън каменния кръг.
— Нека помогна на брат си — прошепна Софи.
— Не — каза Шекспир. — Прекалено опасно е.
В мига щом Джош се пъхна между камъните, аурата му започна да изпуска пара, която се вдигаше от плътта му като златен дим. Той се протегна и опря длани в гладкия варовик. Мирисът на портокали се усили.
Този аромат подлуди създанията извън кръга. Те удвоиха усилията си да стигнат до близнаците. Шекспир и Гавраил заеха позиции от двете страни на трилита, като отчаяно се мъчеха да ги държат встрани от момчето.
Джош протегна левия си крак да докосне единия изправен камък, а когато десният му крак докосна другия, гласовете, които чуваше в главата си от мига щом пристъпи в древния кръг, моментално се избистриха. Той изведнъж осъзна защо му звучаха толкова познато. Всички те бяха един глас — гласът на Кларент. Тогава Джош осъзна, че Кларент и Екскалибур са били изработени от същата вулканична скала като големите сини камъни, съставлявали някога древния кръг. Той виждаше лицата на създателите на Хенджа — както човешки, така и нечовешки, а понякога и ужасна комбинация от двете. Стоунхендж не беше на пет хиляди години; беше по-стар, много, много по-стар. Джош зърна Кернунос, сияен и прекрасен, без рогата си, облечен целия в бяло, застанал по средата на кръга и вдигнал в двете си ръце един прост и безличен меч.
Но докато колоната вляво от Джош пропукваше и пламтеше със златна светлина, дясната си оставаше тъмна.
Фламел посече един глиган, който бе проникнал в кръга. Обърна се към Софи.
— Трябва да помогнеш на брат си.
Момичето бе толкова изтощено, че едва се държеше на крака. Погледна към Алхимика, мъчейки се да оформи думите в главата си.
— Но Уил каза, че ако използвам пак аурата си, мога да се възпламеня.
— А ако порталът не се отвори, всички сме мъртви — изръмжа Фламел. Хвана рамото на Софи и я тласна към трилита. Тя се препъна на неравната земя и падна напред с протегнати ръце… и върховете на пръстите й докоснаха камъка. Въздухът внезапно се изпълни с мирис на ванилия и камъкът засия. Смътна сребриста мъгла се надигна от него и после той грейна отвътре. Колоните на трилита запулсираха в златно и сребърно, а поставеният върху тях камък засия в оранжево.
Над равнината Солсбъри беше нощ, но между камъните се появи огрян от слънцето склон, покрит с тучна трева.
Джош се втренчи смаяно в тази гледка. Можеше да усети дъха на зелена растителност, да почувства върху лицето си лятната топлина и да долови съвсем слабия привкус на сол във въздуха. Завъртя глава; зад него беше нощ; пред него бе ден.
— Къде е това? — прошепна той.
— Връх Тамалпайс — рече тържествуващо Фламел. Дръпна Софи, за да я изправи на крака, и я повлече към отвора и светлината. В мига щом пръстите й се отделиха от колоната, тя започна да помръква.
— Вървете — каза Шекспир. — Вървете сега…
— Кажи на Паламед…
— Знам. Изчезвайте оттук. Веднага.
— Каква пиеса би могъл да направиш от това! — каза Алхимика, като подхвана Джош през кръста и повлече близнаците между пламтящите камъни, излизайки върху тревистия пейзаж на другия край на света.
— Никога не ми е харесвало да пиша трагедии — прошепна Уилям Шекспир.
Златната светлина помръкна, в мига щом ръката на Джош се отдели от камъка и миризмите на портокал и ванилия изчезнаха, за да бъдат заменени от мускусния мирис на Гавраил и единствената оцеляла Хрътка.
Дивия лов и Потомците, безсмъртните и хората, участващи в нападението, моментално се стопиха в нощта, оставяйки подир себе си само прах и разровени и отъпкани до кал зелени поля. Паламед се приближи с олюляване. Бронята му беше надраскана и нащърбена, а огромният му шотландски меч — прекършен надве. Изтощението усилваше акцента му.
55
Това название е дадено на първобитни хора, чиито мумифицирани останки са открити в блатата на Северна Европа, Британия и Ирландия. — Б.пр.