— Трябва да се махаме оттук, преди да е дошла полицията.
— Знам едно място наблизо — рече Шекспир. — Идеално запазена плевня от времето на крал Едуард.
Паламед стисна рамото на Барда.
— Боя се, че не е толкова идеално запазена.
Глава 70
— Връх Там — каза Никола Фламел, като падна на колене, вдишвайки дълбоко топлия въздух. — Сан Франциско.
Замаян и дезориентиран, Джош също падна на четири крака и се огледа. Макар по склона още да грееше ярка слънчева светлина, в ниските части се прокрадваха виещи се струйки мъгла.
Софи приклекна до брат си. Кожата й бе бяла като тебешир, а очите й — дълбоко хлътнали. Русата й коса бе сплъстена и полепнала по черепа.
— Как се чувстваш?
— Предполагам, също толкова зле, колкото изглеждаш — отвърна той.
Софи бавно се надигна на крака и помогна на брат си да стане.
— Къде сме? — попита тя, като се огледа. Но в околността нямаше никакви познати ориентири.
— На север от Сан Франциско, струва ми се — каза Джош.
Под тях се раздвижи някаква сянка и мъглата се надигна на големи кълба. Тримата се обърнаха към фигурата, знаейки, че ако е враг, не са им останали никакви сили да се защитят. Бяха прекалено уморени, дори да бягат.
Появи се Пернел Фламел. Изглеждаше уверена и елегантна, макар че бе облечена в груба риза и панталони, върху които носеше мръсно черно палто.
— Чакам тук от цяла вечност — извика тя с широка усмивка върху лицето, докато крачеше нагоре по склона.
Когато стигна до близнаците, Вълшебницата ги прегърна и ги притисна силно.
— О, колко е хубаво да ви видя живи и здрави. Толкова се притеснявах. — Докосна ожулената буза на Софи, драскотината на челото на Джош, порязванията по ръката му. Двамата усетиха гъделичкаща топлина и пред очите на Джош ожулванията по плътта на сестра му зараснаха.
— Хубаво е, че се върнахме — каза той.
Софи кимна в знак на съгласие.
— Радвам се да те видя отново, Пери.
Никола притисна жена си в обятията си и я задържа, както им се стори, много дълго време. После се отдръпна, сложил ръце на раменете ѝ, и я огледа критично.
— Добре изглеждаш, любов моя — каза той.
— Признай, че изглеждам стара — отвърна тя. После зелените й очи зашариха по лицето му, забелязвайки новите гънки и дълбоки бръчки по кожата му. Показалецът ѝ, обвит в бяла аура, се плъзна по многобройните му синини и порязвания, изцерявайки ги. — Макар и не толкова стара като теб. Ти си десет години по-млад — напомни му Пернел, — макар че днес — тя се усмихна — за първи път през всичките години, откакто сме заедно, изглеждаш по-стар от мен.
— Преживяхме няколко интересни дни — призна Фламел. — Но ти как се озова тук? Когато говорихме за последно, беше затворена на Алкатраз.
— Вече мога да твърдя, че съм една от малцината затворници, избягали от Скалата. — Тя го хвана подръка и го поведе надолу по планинския склон през следобедната мъгла. Близнаците ги последваха на няколко крачки по-назад. — Трябва да си много горд с мен, Никола — каза Вълшебницата. — Шофирах дотук сам-самичка.
— Винаги съм се гордял с теб. — Той направи пауза. — Но ние нямаме кола.
— Взех назаем един много хубав тъндърбърд, който открих на кея. Знаех, че собственикът му няма да го използва в близко бъдеще.
Епилог
Доктор Джон Дий лежеше в меката трева и гледаше нагоре към нощното небе. Видя как златно-сребърното сияние угасна и дори от това разстояние усети слаб дъх на ванилия и портокал. Полицейските хеликоптери бръмчаха във въздуха и от всички страни виеха сирени.
Значи близнаците и Фламел се бяха измъкнали.
И бяха отнесли със себе си живота и бъдещето му. Той живееше назаем, откакто снощната му атака се провали; а сега вече си беше жив мъртвец.
Магьосника се надигна бавно и седна, хванал дясната си ръка. Беше изтръпнала от пръстите чак до рамото, където бе поела пълната сила на удара на Кларент. Струваше му се, че може да е счупена.
Кларент.
Беше видял как момчето хвърли меча… но не го бе видял да го вдига. Дий се претърколи в калта и откри, че оръжието лежи на земята до него. Нежно, почти с благоговение, той го вдигна от мръсотията и легна отново по гръб, сложил меча върху гърдите си и отпуснал две ръце върху дръжката му.
От петстотин години търсеше това оръжие. Това бе дирене, което го бе отвело през целия свят и даже в Сенкоцарствата. Той се засмя пискливо, почти истерично. А ето че накрая го бе открил кажи-речи там, откъдето започна. Едно от първите места, където бе потърсил меча, бе под Олтарния камък на Стоунхендж; по онова време беше петнадесетгодишен, а на трона седеше Хенри VIII.