Срещу Джон Дий седеше Николо Макиавели. Разликата във външността на двамата бе поразителна. Докато Дий бе нисък и блед, Макиавели бе висок, с тъмен загар, който подчертаваше единственото общо между двамата мъже — студените сиви очи. Снежнобялата коса на Макиавели бе ниско подстригана, той винаги бе гладко избръснат. Предпочиташе по-елегантния стил на обличане. Черният му костюм и бялата копринена риза очевидно бяха шити по поръчка, а тъмночервената му вратовръзка бе прошарена с нишки чисто злато. Картината, висяща на стената зад него, бе неговият портрет и сега италианецът изглеждаше малко по-стар от момента, в който бе нарисуван, преди повече от петстотин години. Николо Макиавели се бе родил през 1469-а; технически погледнато беше с петдесет и осем години по-стар от англичанина. Всъщност бе умрял в годината на раждането на Дий — 1527-а. И двамата бяха безсмъртни и едни от най-могъщите фигури на планетата. През вековете на дългия си живот те се бяха намразили, но сега обстоятелствата ги принуждаваха да бъдат несигурни съюзници.
Двамата седяха в трапезарията на голямата градска къща на Макиавели край „Плас дю Канада“ в Париж вече тридесет минути. През това време нито един от тях не бе продумал. И двамата бяха получили едно и също известие по мобилните си телефони: образа на змей, поглъщащ опашката си — Уроборос, — един от най-старите символи на Тъмните древни. По средата на кръга стоеше числото тридесет. Няколко години по-рано щяха да получат това известие по факса или по пощата, а преди десетилетия — с телеграма или по пратеник, а пък още по-рано — върху къс хартия или пергамент, и щяха да разполагат с часове или дни, за да се подготвят за срещата. Сега известието идваше по телефона и времето до отговора се измерваше в минути.
Макар да очакваха обаждането, и двамата подскочиха, когато телефонът по средата на масата иззвъня. Макиавели протегна ръка, завъртя апарата и погледна номера на обаждащия се. По екрана се плъзгаше невероятно дълъг номер, който започваше с 31415 — той позна, че това е част от числото пи. Когато натисна бутона за приемане, се разнесе свирещ и пращящ шум, който скоро заглъхна до тих шепот.
— Разочаровани сме. — Гласът по телефона говореше архаична форма на латинския, която бе използвана за последно векове преди времето на Юлий Цезар. — Много сме разочаровани. — Беше невъзможно да се определи дали гласът е мъжки или женски, а понякога дори звучеше, като че ли двама души приказват едновременно.
Макиавели бе изненадан; той очакваше да чуе стържещия глас на своя Тъмен господар — никога досега не бе чувал този. Но Дий не беше. Макар лицето на английския магьосник да остана безизразно, италианецът видя, че мускулите по челюстта му са се стегнали и той се е напрегнал почти недоловимо. Значи това бе загадъчният Тъмен господар на Дий.
— Уверихте ни, че всичко е подготвено… уверихте ни, че Фламел ще бъде заловен и убит… уверихте ни, че Пернел ще бъде премахната и че близнаците ще бъдат хванати и предадени в ръцете ни… — Гласът заглъхна в статичен шум. — Но въпреки това Фламел още е на свобода… Пернел вече не е затворена в килия, макар че си остава пленена на острова. Близнаците избягаха. И още не разполагаме с целия Сборник. Разочаровани сме — повтори безплътният глас.
Дий и Макиавели се спогледаха. Хората, които разочароваха Тъмните древни, обикновено изчезваха. Един Древен господар имаше силата да дарява на човешките си слуги безсмъртие, но този дар можеше да бъде отнет с едно докосване. В зависимост от това колко дълго човекът е бил безсмъртен, тялото му претърпяваше внезапно и често смъртоносно състаряване, вековете го застигаха и унищожаваха плътта и органите му. За броени секунди един здрав наглед човек можеше да се превърне в купчина суха кожа и стрити на прах кости.
— Вие се провалихте — прошепна гласът.
Нито един от двамата мъже не наруши последвалата тишина. Ясно осъзнаваха, че в момента извънредно дългият им живот виси на косъм. И двамата бяха могъщи и важни, но не и незаменими. Тъмните древни имаха и други човешки слуги, които можеха да пратят след Фламел и близнаците. Много други.
Появиха се смущения по линията, а после друг глас заговори:
— Все пак нека отбележа, че не всичко е загубено.
Вековната практика помогна на Макиавели да запази лицето си безизразно. Това беше гласът, който бе очаквал, гласът на неговия Древен господар — същество, което бе управлявало за кратко Египет преди повече от три хиляди години.
— Нека отбележа, че сега сме по-близо отвсякога до целта. Имаме повод за надежда. Уверихме се, че човешките деца наистина са близнаците от легендата; даже видяхме известна демонстрация на силите им. Този проклет алхимик и неговата жена — Вълшебницата, са в безизходно положение и умират. Трябва само да изчакаме и времето, нашият най-голям съюзник, ще се погрижи за това вместо нас. Скатах е изгубена, а Хеката е унищожена. А ние имаме Сборника.