Тялото ми така блестеше на слънцето, че се чувствах много горд. Сега нямаше вече никакво значение, дали брадвата ми ще се изплъзва — повече не можеше да ми навреди. Имаше само една опасност — да ми ръждясват ставите. Но си имах масльонка в колибата и винаги се смазвах, щом станеше нужда. Обаче един ден забравих да сторя това и попаднах сред буря с дъжд. И преди да съобразя каква опасност ме заплашва, ставите ми ръждясаха и останах в гората, докато не дойдохте вие и ме спасихте. Беше страшно преживяване. Но през цялата година, докато стоях на едно място, имах време да премисля, че най-голямата загуба, която съм понесъл, е загубата на сърцето. Когато бях влюбен, бях най-щастливият човек на земята. Но никой не може да обича без сърце. Затова съм решил да помоля Оз да ми даде сърце. Получа ли го, ще се върна при момичето от дъвчащите и ще се оженя за нея.
Дороти и Плашилото изслушаха с голям интерес разказа на Тенекиения дървар. Сега разбраха защо той толкова много желаеше да получи сърце.
— И все пак — каза Плашилото — аз ще поискам мозък вместо сърце. Защото глупавият няма да знае какво да прави със сърцето си.
— Аз ще искам сърце — настоя Тенекиеният дървар, — мозъкът няма да те направи щастлив. А щастието е най-хубавото нещо на този свят.
Дороти не каза нищо. Тя беше озадачена, тъй като не знаеше кой от двамата й приятели бе прав. Тя само искаше да се върне в Канзас при леля Ем. А дали Дърварят нямаше мозък, а Плашилото — сърце и дали щяха да получат това, което искаха, за нея нямаше голямо значение.
Тя най-много се тревожеше, че хлябът е почти на свършване, че ще има само за още едно ядене за нея и за Тото и после кошничката напълно ще се опразни. Дърварят и Плашилото не ядяха, но тя не бе направена нито от тенекия, нито от слама и не можеше да живее, без да се храни.
Страхливият лъв
През всичкото това време Дороти и другарите й вървяха през гъстата гора. Пътят все още беше с настилка от жълти павета, но те бяха засипани със сухи клонки и изсъхнала шума, опадала от дърветата, и бе много трудно да се върви.
В тази част на гората имаше малко птици, защото птиците обичат да бъдат на открито, където има много слънчева светлина. Но сега от време на време се чуваше глухо ръмжене на някакво диво животно, скрито между дърветата. При тези звуци сърцето на Дороти започваше да бие по-силно, защото малкото момиче не знаеше откъде идваха. Но Тото знаеше, затова съвсем се приближи до нея и дори не отвръщаше с лаене.
— След колко време ще излезем от гората? — попита тя Тенекиения дървар.
— Не зная — беше отговорът, — никога не съм бил в Изумрудения град. Но веднъж, когато бях малък, баща ми беше там и разказваше, че бил пътувал дълго през опасни места, въпреки че около града, в който живеел Оз, местността била прекрасна. Но аз не се боя, щом масльонката е с мен; нищо не може да нарани Плашилото, а ти носиш на челото си белега от целувката на Добрата магьосница и той те закриля.
— Ами Тото? — попита разтревожено момичето. — Него кой ще го защити?
— Ние ще го пазим, ако е в опасност — успокои я той.
Едва бе изрекъл тези думи, когато от гората се нададе страшен рев и след миг на пътя изскочи голям лъв. С един удар на лапата си той завъртя няколко пъти Плашилото във въздуха и го подхвърли на пътя. След това цапна Тенекиения дървар с острите си нокти. Но за голяма изненада на лъва Дърварят не се смути, въпреки че се просна на пътя и остана неподвижен.
Малкият Тото разбра, че насреща му има неприятел, и се затича с лай към Лъва. Големият звяр вече бе раззинал уста, за да захапе кучето. Но Дороти, уплашена да не би Тото да бъде изяден, се втурна напред, без да се бои от опасността, на която се излагаше, с всички сили плесна Лъва по муцуната и изкрещя:
— Да не сте посмели да ухапете Тото! Не ви ли е срам, такъв голям звяр да напада горкичкото малко кученце!
— Но не го ухапах — каза Лъвът, като търкаше с лапа носа си, който Дороти бе плеснала.
— Да, но щяхте да го ухапете — каза Дороти. — Вие сте един голям страхливец.
— Зная — Лъвът засрамено наведе глава. — Много добре зная това. Но какво да направя?