— Много добре — каза Царицата. — Вярваме ви. И какво трябва да направим?
— Много ли са мишките, които ви наричат своя Царица, и ще ви се подчинят ли?
— О, да! Те са хиляди.
— Тогава повикайте всички да дойдат тук колкото се може по-скоро, и нека всяка да донесе парче въже.
Царицата се обърна към своите придворни мишки и им заръча веднага да съберат целия й народ. Щом чуха заповедта й, те се разтичаха във всички посоки с най-голяма бързина.
— Сега — предложи Плашилото на Тенекиения дървар — да отидем при онези дървета край реката и да сковем една платформа, с която да пренесем Лъва.
Дърварят веднага се отправи към дърветата и се захвана за работа. Отсече стъблата, окастри всички клони, скрепи стъблата с дървени клинове и направи четири колела от един широк дънер. Толкова бързо и хубаво работеше, че докато мишките дойдат, платформата беше готова.
Те пристигнаха от всички посоки, и то хиляди и хиляди големи мишки, и малки мишки, и средно големи мишки, и всяка носеше парче въже в устата си. Дороти се събуди от дългия си сън и отвори очи. Тя много се изненада, като видя, че лежи на тревата, а хиляди мишки стоят наоколо и я гледат боязливо. Но Плашилото й разказа всичко. То се обърна към благородната малка мишка:
— Позволете ми да ви запозная с нейно величество Царицата.
Дороти се поклони важно, а Царицата направи реверанс. След това тя се сприятели с малкото момиче.
Плашилото и Дърварят почнаха да впрягат мишките в платформата, като нахлузваха на врата им въжето, което бяха донесли. Разбира се, платформата бе хиляди пъти по-голяма от коя да е мишка. Но когато бяха впрегнати, мишките я затеглиха с лекота. Дори Плашилото и Дърварят седнаха на платформата и подкараха малките кончета към мястото, където беше заспал Лъвът.
Качването на Лъва на платформата беше доста трудно, защото беше тежък. Но все пак Плашилото и Дърварят се справиха. Царицата бързо заповяда на своя народ да потегля, защото се боеше, че ако останат по-дълго между маковете, мишките също ще заспят.
Отначало малките създания, макар и многобройни, едва помръднаха тежко натоварената платформа. Но Дърварят и Плашилото забутаха отзад и така успяха да потеглят. Скоро изтеглиха Лъва от маковото поле до зелените поляни, където той отново можеше да вдъхва сладкия свеж въздух вместо отровния мирис на червените цветя.
Дороти ги посрещна и благодари сърдечно на малките мишки, които спасиха от смърт приятеля й. Тя толкова много бе обикнала големия Лъв, че не можеше да се нарадва, че е жив.
Мишките бяха отпрегнати от платформата и запълзяха през тревата към своите домове. Царицата на мишките си тръгна последна.
— Ако някога пак имате нужда от нас — заяви тя, — елате на открито в полето и ни извикайте. Ние ще ви чуем и ще ви дойдем на помощ. Довиждане.
— Довиждане — извикаха всички.
Царицата се затича, а Дороти държеше здраво Тото, за да не хукне след нея и да я уплаши.
След това насядаха край Лъва и зачакаха да се събуди. Плашилото донесе на Дороти плодове от едно близко дърво. Това бе вечерята й.
Пазачът на портите
Доста време мина, докато Страхливият лъв се събуди, тъй като много дълго бе лежал сред маковете и бе вдишвал смъртоносния им аромат. Когато отвори очи и се изтърколи от платформата в тревата, много се зарадва, че още е жив.
— Тичах колкото можех по-бързо — той седна и се прозина, — но цветята се оказаха много по-силни от мен. Как ме измъкнахте?
Те му разказаха за полските мишки, колко благородни са били и как са го спасили от смърт. Страхливият лъв се засмя:
— Винаги съм се смятал за много голям и страшен, но такива дребосъци, като цветята, щяха насмалко да ме убият, а мънички същества, като мишките, ме спасиха. Колко странно е всичко това! Но, приятели, какво ще правим сега?
— Ще продължим, докато намерим пътя с жълтите павета — каза Дороти, — и ще се отправим към Изумрудения град.
Лъвът вече се бе възстановил напълно, чувстваше се съвсем добре и те тръгнаха на път, радостни, че вървят по меката свежа трева. Не след дълго стигнаха до пътя с жълтите павета и поеха към Изумрудения град, където живееше Великият Оз.
Пътят сега беше равен и гладък, а местността — прелестна. Пътниците бяха щастливи, че гората бе останала далеч зад тях заедно с многобройните опасности, с които трябваше да се справят под мрачните й сенки. Пак се показаха огради от двете страни на пътя. Бяха боядисани в зелено както малката къща, която приятелите отминаха, в която очевидно живееше фермер. Следобеда минаха покрай много подобни къщички и понякога обитателите им излизаха пред портите и гледаха към тях, като че ли искаха да ги запитат нещо. Но никой не ги доближи, нито ги заговори, защото се страхуваха от големия Лъв. Хората до един бяха облечени в красиви изумруденозелени дрехи и носеха същите островърхи шапки като на дъвчащите.