— Ела с мен. И внимавай, ще изпълняваш всичко, което ти поръчам. Не го ли сториш, ще те унищожа както Тенекиения дървар и Плашилото.
Дороти я последва из многобройните прекрасни стаи в двореца, докато стигнаха до кухнята. Там магьосницата й заръча да измие гърнетата и котлите, да премете пода и да поддържа огъня с дърва.
Дороти кротко се подчини, решена да работи, колкото се може по-добре. Тя беше доволна, че Злата магьосница бе решила да не я убива.
Успокоена, че Дороти работи здравата, Злата магьосница реши да отиде в дворчето, за да впрегне Страхливия лъв като кон. Щеше много да се забавлява да го впрегне в колесницата и да го подкара, където й хрумнеше. Но щом отвори вратичката, Лъвът нададе силен рев и се хвърли към нея така свирепо, че тя се уплаши, избяга навън и пак затвори вратичката.
— Щом не мога да те впрегна — говореше му тя през решетката, — ще те уморя от глад. Нищо няма да ядеш, докато не изпълниш желанията ми.
Тя не даваше никаква храна на пленения Лъв и всеки ден по обед идваше до вратичката и го питаше:
— Съгласен ли си да бъдеш впрегнат като кон?
А Лъвът отговаряше:
— Не! Ако минеш от тази страна на решетката, ще те ухапя.
За него не беше трудно да се противопоставя на желанието на магьосницата, тъй като всяка вечер, щом тя заспеше, Дороти изваждаше от шкафа остатъци от храната и ги занасяше в дворчето. Лъвът се наяждаше и се изтягаше върху сламата, а Дороти се сгушваше до него. Тя слагаше глава на меката му космата грива и двамата разговаряха за злополуките си и обмисляха по какъв начин биха могли да избягат. Но не можеха да открият никаква възможност да излязат вън от двореца, тъй като жълтите мигащи стояха непрекъснато на пост. Те бяха заробени от Злата магьосница и много се бояха да нарушат заповедите й.
Момичето работеше непрекъснато по цял ден и често Злата магьосница го заплашваше, че ще го набие с чадъра, който винаги носеше със себе си. Но всъщност само го заплашваше, а не смееше да го удари, тъй като Дороти имаше белег на челото си. Детето не знаеше това и трепереше от страх за себе си и за Тото. Веднъж магьосницата цапна с чадъра си Тото и храброто кученце се хвърли върху нея и я ухапа за крака. Но от раната не протече кръв. Магьосницата беше толкова зла, че кръвта й още преди много години беше застинала.
Животът на Дороти ставаше все по-тъжен. Тя разбра, че много трудно ще може да се върне в Канзас при леля Ем. Понякога по цели часове плачеше горчиво. Тото седеше в краката й, гледаше я в очите и тъжно скимтеше. Така той изразяваше мъката си за малката си господарка. Всъщност на него му беше все едно дали е в Канзас или в Страната на Оз, стига да бе с Дороти. Но той знаеше, че малкото момиче е нещастно, и затова и той беше нещастен.
Злата магьосница страшно жадуваше да притежава сребърните обувки, които момичето винаги носеше. Нейните пчели, гарвани и вълци бяха сразени и труповете им лежаха на купища, а беше използвала вече магическата сила на златната шапка. Ала ако можеше да заграби сребърните обувки, щеше да добие повече сила, отколкото беше загубила. И тя внимателно следеше Дороти, за да види кога ще свали обувките, и да й ги открадне. А Дороти толкова обичаше тези хубавички обувки, че ги сваляше само когато се миеше и когато си лягаше. Магьосницата много се боеше от тъмнината и не смееше да влезе вечер в стаята й, за да вземе обувките. А пък страхът й от вода беше още по-голям, отколкото от тъмното, и тя никога не идваше при Дороти, когато тя се миеше или се къпеше. Всъщност магьосницата никога не беше докосвала вода, нито пък водата по някакъв начин беше докосвала магьосницата. Но старата вещица беше много хитра и накрая измисли как с измама да постигне това, което искаше. Тя сложи една желязна пръчка на пода в кухнята и чрез магическата си сила направи пръчката невидима за човешко око. Така че, когато прекоси стаята, Дороти се препъна в пръчката, тъй като не я видя, и се просна по цялата си дължина. Не се нарани много, но при падането едната сребърна обувка се изхлузи и преди тя да може да си я вземе, магьосницата я грабна и я сложи на мършавия си крак.
Злата жена бе много доволна от хитростта си, защото с едната обувка вече притежаваше и половината магическа сила. А Дороти не можеше да си послужи с другата половина, тъй като не знаеше как да стори това.
Като видя, че е загубило хубавата си обувка, момичето се ядоса и каза на вещицата:
— Върнете ми обувката!
— Няма — възрази магьосницата, — сега обувката е моя, не е твоя.
— Вие сте зла жена — извика Дороти. — Нямате право да ми вземате обувката.
— И все пак ще я задържа — присмя й се магьосницата — и някой ден ще ти взема и другата.