Всички го последваха. Той посочи към единия ъгъл. Там видяха голямата глава, направена от много пластове хартия и с майсторски нарисувано лице.
— С тел закачвам главата за тавана — каза Оз, — а аз стоя зад паравана и дърпам един конец, за да движа очите и да държа устата отворена.
— Но откъде идваше гласът? — запита Дороти.
— О, аз съм вентрилок1 и мога да насочвам гласа си, накъдето пожелая. Затова вие мислехте, че гласът идва от главата. А това са другите неща, с които ви измамих.
И той показа на Плашилото роклята и маската, с която се бе представил за прекрасна дама, а Тенекиеният дървар видя, че неговият свиреп звяр е направен от няколко кожи, съшити една за друга и опънати с пръчици. А огнената топка лъжливият вълшебник също бе спуснал от тавана. Всъщност това бе една памучна топка, но когато се залееше с мазнина, тя гореше и пламтеше страхотно.
— Нима — възмути се Плашилото — не се срамувате, задето сте такъв измамник?
— Да, разбира се, че се срамувам — каза тъжно дребният човек, — но нямаше как да постъпя другояче. Моля ви, седнете — има достатъчно столове — и ще ви разкажа моя живот.
Те седнаха и изслушаха следния разказ:
— Роден съм в Омаха…
— Какво? — извика Дороти. — Омаха е съвсем близо до Канзас.
— Да, но от тук е далеч — Оз поклати тъжно глава. — Когато пораснах, станах вентрилок. Учих при един много голям специалист. Мога да подражавам на всякакви птици и животни — и Оз измяука като котенце. Тото веднага наостри уши и се заозърта на всички страни, за да види къде е котето. — След известно време се наситих на това и станах балонист.
— Какво е това балонист? — заинтересува се Дороти.
— Преди цирково представление някой се качва на балон, за да привлича публика — поясни Оз.
— О, да — каза Дороти, — виждала съм.
— И така, един ден се качих на балона, но въжетата се оплетоха и не можах да сляза. Дигнах се над облаците и там въздушното течение ме отнесе много, много далеч. Един ден и една нощ се носех във въздуха. Когато се събудих на втория ден сутринта, видях, че балонът лети над странна и красива местност. После постепенно слезе на земята. Бях невредим. Но около мен се събраха чудновати хора, които, като видяха, че слизам от облаците, ме взеха за велик вълшебник. Разбира се, оставих ги да си мислят така. Много се бояха от мен и обещаха да изпълняват всяко мое желание. За да им създам работа, а и за мое забавление, им заповядах да построят този град и моя дворец. Изпълниха всичко на драго сърце и майсторски. И тъй като тази страна беше толкова зелена и прекрасна, реших да я нарека Страната на Изумрудения град и за да отговаря на наименованието си още по-добре, сложих зелени очила на всички, за да им се струва, че всичко, което виждат, е зелено.
— Нима всичко тук не е зелено? — учуди се Дороти.
— Не повече, отколкото във всеки друг град. Но щом като носите зелени очила, разбира се, всичко ще ви се струва зелено. Изумруденият град бе построен преди много години, когато бях съвсем млад. Сега съм много стар. Но поданиците ми са носили зелени очила толкова дълго, че повечето от тях вярват, че градът наистина е изумруден. Безспорно той е много красив, изобилно е украсен със скъпоценни камъни и метали и изобщо има всичко, което е необходимо, за да бъдат хората щастливи. Отнасях се много добре с моя народ и хората ме обичат. Но откакто дворецът бе построен, аз се затворих в него и не исках да видя никого. Най-много се боях от магьосниците. Аз не притежавах никаква магическа сила и скоро разбрах, че те обаче могат да правят най-чудновати неща. Магьосниците бяха четири и владееха народите, които живееха на Север, на Изток, на Запад и на Юг. За щастие магьосниците от Север и от Юг бяха добри и бях уверен, че няма да ми напакостят. Но магьосниците от Изток и от Запад бяха страшно зли и ако не смятаха, че аз съм по-силен от тях, сигурно щяха да ме унищожат. Както и да е, много години живях в смъртен страх от тях. Така че можете да си представите колко се зарадвах, когато научих, че къщата ви се е стоварила върху Злата магьосница от Изток. Когато се явихте при мен, бях готов да обещая всичко, стига само да премахнете и другата магьосница. Сега ме е срам да ви кажа, че не мога да изпълня обещанията си.
— Вие сто много лош човек! — каза Дороти.
— О, не, мило дете. Всъщност съм много добър човек, но трябва да призная, че съм много лош вълшебник.
— И няма ли да можете да ми дадете мозък? — извика Плашилото.
— Нямаш нужда от мозък. Всеки ден ти научаваш нещо ново. Малкото бебе има мозък, пък нищо не знае. Единствено опитът дава знания и колкото по-дълго живееш, толкова по-голям опит ще добиеш.