О, да, заслужаваше си — независимо колко дълго ще трябва да се влачи с този тромав бегемот[11] през блатото на брака; заслужаваше си дори да се случи тя да надживее всички; заслужаваше си дори само за това малката да свикне с присъствието му и заради правото му на бъдещ неин баща.
Засега обаче той все още не знаеше как може да се възползва от това право отчасти поради липса на опит, отчасти поради очакваната много по-голяма свобода, но най-вече поради това, че така и не успяваше да остане насаме с момичето. Вярно, че с разрешение на майка му го бе завел до едно кафене наблизо, където седеше с подпрени върху бастуна си ръце и я гледаше как се навежда напред да отхапе от края на кайсиевия сладкиш с мрежеста глазура отгоре, издавайки напред долната си устна, за да улови лепкавите трошички. Опита се да я разсмее, да си побъбри с нея, както би направил с някое обикновено дете, ала не му се удаваше, защото му пречеше една загнездила се в главата му мисъл: ако кафенето беше по-празно и с повечко ъглови, закътани маси, той би я поопипал, без да чака по-сгоден случай, но сега се боеше от хорските погледи (чувстваше ги по-осезаемо и от нейното доверчиво простодушие). Докато я водеше обратно към къщи и после бавно се качваше по стълбите след нея, измъчваше го не само усещането за пропусната възможност, но и мисълта, че преди да е направил някои по-особени неща поне веднъж, не можеше да разчита на обещанията, които съдбата му изпращаше чрез невинната й реч, чрез едва доловимите нюанси на детското й здравомислие и мълчание (когато зъбките изпод слушащата устна нежно се впиваха в замислената), чрез бавното извайване на трапчинките, докато й разказваше стари вицове, които бяха нови за нея, и чрез интуицията му, с която усещаше разлюлените талази на нейните подземни води (без които тя не би могла да има тези очи). Очакваше бъдещето, в което свободата му на действие, свободата му да прави и повтаря онези особени неща, щеше да превърне всичко в кристална яснота и хармония. Междувременно обаче, днес и сега, една печатна грешка на желанието можеше да изопачи смисъла на любовта. И това тъмно петно се изправяше като препятствие, което трябваше да бъде срутено и заличено колкото е възможно по-скоро — без значение с какво фалшифицирано блаженство, — така че детето по-скоро да осъзнае шегата, за да могат двамата да се посмеят на воля, за да може да започне да се грижи за нея безкористно и най-накрая да обяви смяната на бащинската със сексуална любов.
Да, наистина — фалшификацията, потайността, страхът от най-малкото подозрение, оплакване или невинно подмятане („Знаеш ли, мамо, когато няма никой наоколо, той винаги започва да ме гали“), необходимостта да бъде винаги нащрек, за да не стане жертва на случаен ловец в тези гъсто населени долини — това е, което го терзаеше в момента и на което щеше да се сложи край в свободата на собствения му резерват. „Но кога? Кога?“, мислеше си той отчаяно, докато крачеше напред-назад в тихите, добре познати му стаи.
На следващата сутрин той придружи чудовищната си годеница до едно учреждение. След това тя трябваше да отиде на лекар, очевидно за да го попита някои щекотливи въпроси, тъй като нареди на младоженеца да се върне в апартамента и да я чака за обяд след около час. Той мигом забрави черното си отчаяние. Знаеше, че нейната приятелка (чийто съпруг въобще не беше дошъл) е също навън по покупки — и предусещането, че ще намери момичето самичко стопли слабините му като кокаинова инжекция. Но когато нахълта в апартамента, свари го да си бъбри с чистачката насред кръстосващите се в стаята въздушни течения. Взе един вестник (с дата 32-ри), но тъй като не беше в състояние да различи отделните редове, остана така дълго време във вече почистената гостна, заслушан в оживения разговор, който долавяше в паузите помежду шумния вой на прахосмукачката, долитащ откъм съседната стая, като току поглеждаше към емайла на часовника си и едновременно с това мислено умъртвяваше чистачката и откарваше трупа й до Борнео. В този миг обаче чу трети глас и тогава се сети, че старата вещица трябва да е в кухнята (до ушите му стигна нареждането й малката да отиде до бакалията или поне така му се стори). Тогава прахосмукачката приключи с ужасния вой и беше изключена, някакъв прозорец бе затворен и уличният шум утихна. Той изчака още минутка, после стана и като си тананикаше тихичко, заоглежда утихналия апартамент с неспокойни очи.
11