— Не, не, за бога, не говори такива неща! — извика той така паникьосан, че в гърлото му заседна бучка. — Въобще не става в78
ъпрос за избиране… Да не дава господ! Споменах го само като теоретична възможност. Всъщност ти си права. Още повече че и аз като теб най-много държа на почивката и спокойствието. Да, точно така! Аз съм за запазване на съществуващото положение, пък нека злите езици си клюкарстват. Права си, скъпа. Разбира се, не изключвам възможността по-нататък, през следващата пролет… ако напълно оздравееш…
— Аз никога няма да оздравея напълно — прекъсна го тя тихо, като едва-едва се надигна, диванът под нея изскърца и тя тежко се завъртя на една страна. След това подпря буза върху свитата си в юмрук длан, поклати глава умислено, изгледа го косо и повтори същото изречение.
На другия ден, след сключването на гражданския брак и един сравнително скромен празничен обяд, момичето си тръгна, като преди това го бе целунало на два пъти пред очите на всички, без да бърза бе докоснало гладко избръснатата му страна със студените си устни: веднъж над чашата шампанско, за да го поздрави, и още веднъж на прага за довиждане. След това той донесе куфарите си, дълго ги разопакова и нарежда нещата си в нейната стая, където в най-долното чекмедже на един от шкафовете намери парцалена кукла и тя му разкри много повече неща за нея от онези две недовършени целувки.
Съдейки по тона, който жената (думата „съпруга“ му се струваше неприложима в случая) използваше, за да подчертае, че, общо взето, е по-удобно двамата да спят в отделни стаи (той не възрази), и как, между другото, самата тя била свикнала да спи сама (пусна го да мине край ушите си без коментар), той не можеше да не стигне до заключението, че още същата нощ от него се очаква да прояви инициатива и за пръв път да наруши този неин навик. Докато мракът навън полека се сгъстяваше и, седнал до нея в хола, той се чувстваше все по-глупашки, притискайки безмълвно или просто допирайки до собствената си напрегната докрай челюст зловещо покорната й ръка с тъмни синкави петна върху лъсналата кожа, съвсем ясно си даде сметка, че часът на разплатата е дошъл и че няма да има измъкване от онова, което, разбира се, отдавна бе предвидил, без обаче да го обмисли достатъчно добре („Когато му дойде времето, все някак ще се оправя“); ала сега, когато моментът вече чукаше на вратата и беше пределно ясно, че той (малкият Гъливер) няма да може физически да се справи с тези широки кокали и многобройни отверстия, с тази месеста мекота и безформени глезени, с тази отблъскваща, свлечена конструкция на масивния й таз, да не говорим за миризмата на граниво, която повехналата й кожа изпускаше, и за все още неоткритите чудеса на хирургическата намеса… тук въображението му увисна безпомощно като окачено на бодлива тел.
Още по време на вечерята, след като първо се отказа от втора чаша вино, макар и доста колебливо, а после като че размисли и се поддаде на изкушението, той й бе обяснил, ей така между другото, че в моменти на приятна възбуда и въодушевление често страда от всевъзможни силни болки. Затова сега започна леко да отпуска ръката й и да се присвива доста нескопосано уж от непоносими болки в слепоочието, след което каза, че излиза да глътне малко чист въздух.
— Трябва да разбереш — добави той, като забеляза изпитателно втренчените в него (дали пък не си въобразяваше?) две очи и една брадавица, — трябва да разбереш, че щастието е нещо съвсем ново за мен… и твоята близост… не, никога не съм и мечтал за такава съпруга…
— Просто не се бави. Аз си лягам рано и не обичам да ме разбуждат — отвърна му тя, като разлюля прясно накъдрената си коса и почука с нокът по горното копче на жилетката му; после лекичко го подбутна и той разбра, че отхвърлянето на подканата е неприемливо.
И ето го да се скита сред тръпнещата наслада на студената ноемврийска нощ, сред мъглата на улици, които още от времето на Големия потоп не познават нищо друго освен вечна влага. В желанието си да се разсее, реши да мисли единствено за своите пари, призми и професия, като изкуствено преувеличаваше нейната важност в живота му, ала и това много скоро се разтвори в общия хаос на чувствата му, в мразовития студ на нощта, в агонията от разлюлените светлини. По същата причина, поради която всякакво щастие изглеждаше напълно немислимо в момента, пред очите му съвсем ненадейно и с пределна яснота изплува нещо друго. Даде си ясна сметка точно докъде е стигнал, прецени цялата заблуда и призрачност на собствените си намерения, цялата тази тиха лудост, очевидната грешка, допусната под влияние на болезнената му мания, която процъфтяваше на свобода, в напълно неподправен вид само в пределите на собствените му фантазии, но която сега бе кривнала от тази единствена легитимна форма на изява, за да се впусне (с трогателното усърдие на лунатик, на инвалид или тъпо дете, което всеки миг може да бъде сгълчано или набито!) в замисли и кроежи, които бяха от компетенцията само на здравомислещи възрастни хора. Все още имаше възможност да се измъкне! Веднага да избяга и да изпрати едно набързо съчинено писмо до онази жена, като й обясни, че съжителството не му понася (тук могат да cе измислят всевъзможни причини), че само ексцентричната му състрадателност (тук трябва да се доукраси) го бе подтикнала да се обвърже с нея, за да й помага, и сега, след като е легализирал завинаги това свое желание (тук трябва да бъде по-точен), възнамерява отново да се оттегли във вечните мъгли на своята приказна земя.