За дребни поръчки тя го пускаше да се отдалечи от нея най-много до съседната стая, а когато му се наложеше да излезе по работа, двамата предварително се споразумяваха точно колко време ще отсъства и тъй като неговите професионални задължения не изискваха постоянното му присъствие, при всеки отделен случай трябваше да се бори — уж на смях, ала всъщност през стиснати зъби — за всяка отпусната от нея секунда. Измъчваше го безплоден гняв, прахта от вечно провалящите се комбинации го задушаваше, изпитваше умора и отегчение от собствените си опити да ускори смъртта й; самата му надежда за това се бе превърнала в нещо толкова вулгарно, че вече бе готов да прегърне нейната антитеза: може би до лятото тя ще успее да се възстанови до такава степен, че ще му разреши да вземе малката и да я заведе на море за няколко дни. Но как можеше да разчита на такава схема? Първоначално си въобразяваше, че няма да е трудно, че под прикритието на някоя командировка ще успее да прескочи до онова градче с почерняла от времето църквица, чиито градини се оглеждаха в спокойните води на реката; но когато веднъж й спомена, че ако има късмет, може би ще му се отвори път към един-кой си град (тук той спомена името на съседно селище) и тогава би могъл да посети дъщеря й, усети как мигом се разгоря жаравата на някаква смътна, подсъзнателна ревност и съживи угасналия й до този момент поглед. Той побърза да смени темата, после се утеши с мисълта, че тя бързо ще забрави този негов идиотски проблясък на интуицията, който, разбира се, нямаше никакъв смисъл да разпалва отново.
В неговите очи периодичността, с която здравето й се люшкаше нагоре-надолу, всъщност олицетворяваше самия механизъм на нейното съществуване; тази периодичност се бе превърнала в периодичност на самия живот; за себе си можеше да каже със сигурност, че работата му, точността на погледа и умозаключенията му, обикновено пречупени като през мътна многостенна призма, бяха започнали да страдат от безкрайните колебания на душата му, която се мяташе между отчаянието и надеждата, от вечните приливи и отливи на незадоволените желания, от болезненото бреме на неговата скътана, прикрита и добре потисната страст — въобще от цялата тази жестока и задушаваща го действителност, която сам си бе навлякъл доброволно.
Понякога се случваше да мине покрай заиграли се момичета, понякога се случваше някоя малка красавица да улови погледа му, но това, което погледът виждаше, бе безчувствено плавно движение като от забавени филмови кадри, а самият той не можеше да се начуди на собствената си вглъбеност, на студената си и бездушна реакция и на това как усещанията, специално мобилизирани отвсякъде — меланхолия, ненаситност, нежност, лудост, — сега се бяха съсредоточили единствено върху образа на онова неповторимо и незаменимо създание, което имаше навика да тича нагоре-надолу, докато слънцето и сянката си съперничеха кой да го заметне със собственото си одеяние. Понякога нощем, когато всичко утихваше — фонографът, водата в банята, безшумните бели стъпки на сестрата, проточеният до безкрайност звук (по-лош от всякакъв трясък), преди внимателно да се затвори вратата, предпазливото почукване на чаените лъжички, щракването при отваряне и затваряне на домашната аптечка, далечните погребални стенания на онази жена, — когато всичко това утихнеше напълно, той лягаше по гръб и извикваше в съзнанието си онзи единствен и неповторим образ, обвиваше усмихната си жертва с осем ръце, които се превръщаха в осем пипала, впити във всяка частица на нейната голота, докато накрая сам се разтваряше в спусналата се черна мъгла, изгубваше я в мрака, а мракът плъзваше навред, защото това бе непрогледната сянка на нощта, проснала се в самотната му спалня.