На прага го посрещна приятелката на покойницата, която обясни присъствието на купчината пепел и овъглени цепеници в единия край на градината с това, че през нощта е имало пожар; пожарникарите едва успели да овладеят огнената стихия, в суматохата прекършили младото ябълково дръвче и, разбира се, никой не успял да мигне цяла нощ. И точно тогава се появи ТЯ — в тъмна плетена рокля (в тази жега!) с лъскав кожен колан на кръста и верижка на врата, с дълги черни чорапи, клетото създание, и в този първи миг му се стори не така хубава, както я помнеше отпреди, стори му се, че носът й е станал по-чип, а краката й — по-източени. Мрачно и бързо, обзет единствено от болезнена нежност по нейната опечаленост, той я прегърна през рамо и я целуна по топлата коса.
— Всичко можеше да пламне! — възкликна тя и вдигна грейналото си розово лице, върху чието чело играеха сенките на листата, с ококорени очи, в които блещукаха воднисто прозрачните отражения на слънцето и градината.
Тя стисна доволно ръката му, докато двамата прекрачваха прага след гръмогласната господарка на дома — непринудеността бе вече изчезнала и той някак несръчно прегъна ръка (дали пък не прегъна нейната?), — и от външната врата до хола, докато предшестващият ги монолог продължаваше да ехти под акомпанимента на отварящи се кепенци, той освободи ръката си, позволявайки си една уж неволна милувка (докато всъщност за миг бе напълно погълнат от приятното, здраво усещане, в което не липсваше и трапчинката), и я шляпна по дупето, сякаш искаше да й каже — хайде дете, тичай напред, след което се настани, намери място да подпре бастуна си, запали цигара, огледа се за пепелник, като същевременно подметна нещо в отговор на зададен му въпрос, през цялото време изпълнен с дивашки екстаз.
Отказа поканата за чай, като обясни, че всеки момент ще пристигне колата, която бе поръчал на гарата, че багажът му вече се намира в нея (в тази подробност, както се случва и в сънищата, се прокрадна мъждукащ смисъл) и че „ние с теб потегляме към морето“ — което почти изкрещя към нея и тя се спря, недовършила крачката си, обърна се назад, едва не се спъна в един стол, но все пак успя да запази младежкото си равновесие, продължи, седна и покри табуретката с широко разстланата си пола.
— Какво? — попита тя, като отметна назад кичур от косата си и погледна крадешком към своята настойница (табуретката веднъж вече се беше счупвала). Той повтори думите си. Тя радостно изви вежди, ококори се по детски — не очаквала, че ще стане толкова бързо, още днес.
— Аз също се надявах — излъга стопанката на дома, — че ще прекарате нощта с нас.
— О, не! — извика момичето и се втурна към него, пързулна се по паркета, след което продължи да говори с необичайна скорост. — Мислиш ли, че ще мога да се науча да плувам? Една моя приятелка ми каза, че това може да стане много бързо, стига да не се страхуваш, а ако не се страхуваш, можеш да се научиш за около месец… — Ала настойницата й я смушка с лакът и я смъмри да върви да си достегне багажа заедно с Мария и да вземе всичко, което е оставено за нея в лявото крило на гардероба.
— Откровено казано, не ви завиждам — рече тя в този момент, когато му предаваше настойничеството, след като малката бе излязла от стаята. — Напоследък, особено след тази нейна инфлуенца, е станала много избухлива и раздразнителна; онзи ден ми държа такъв груб език — знам, това е трудна възраст. С една дума, искам да кажа, че няма да е зле да наемете някоя млада жена да се грижи за нея, а през есента да й намерите добър католически пансион за девойки. Както сам виждате, не изживява кой знае колко болезнено смъртта на майка си — разбира се, възможно е и да прикрива чувствата си, знам ли? Нашият живот с нея приключва с… Между другото, аз все още ви дължа… Не, не, за това не искам и да чуя, моля ви… О, не, той почти никога не се връща от работа преди седем — ще му бъде много мъчно… Но това е животът, нищо не може да се направи. Поне тя, клетата, се отърва, царство й небесно, а сега и вие изглеждате по-добре… Ако не се бяхме срещнали… Просто не знам как щях да отгледам едно чуждо дете, а за сиропиталище не смея и да помисля — те водят… сам знаете докъде. Затова все повтарям, че човек никога не знае какво го чака в този живот. Спомняте ли си онзи ден, на пейката — помните ли? Не съм си и помисляла, че тя ще успее да се омъжи повторно, ала женската интуиция ми подсказа, че има нещо у вас, което копнее точно за този вид убежище.
Една кола изникна ненадейно сред листака навън. „Тръгваме!“ Добре познатата черна барета, преметнато през ръка палто, малък куфар, носен от зачервените ръце на домашната помощничка Мария. „Ти само почакай да видиш аз какви неща ще ти накупя…“ Тя държеше да седне до шофьора и той се съгласи, при това успя да скрие разочарованието си. Жената, която ние повече няма да видим, стоеше и им махаше за сбогом с ябълково клонче. Мария пък взе да къшка пилетата да се прибират обратно в двора. „Сбогом, сбогом.“