За миг, като през слабото тактово време на синкоп, и той видя всичко през нейните очи: това е някаква чудовищност, някаква отвратителна болест — или пък вече беше наясно, или по малко и от двете. Беше го зяпнала и пищеше, ала вълшебникът все още не чуваше писъците й; беше оглушал от собствения си ужас, стоеше на колене, мъчеше се да улови някакви дипли, подръпваше шнура на пижамата си, опитваше се да го спре, да го скрие, да задържи отсечените му гърчове, с които се подмяташе така глупаво и безразсъдно — все едно силно думкане в храм на хармонията; после безсмислено изпразни разтопения си восък, беше късно да го спре, да го скрие. Тя се изтърколи от леглото, как неистово крещеше само, как лампата се прекатури заедно с червената си качулка, какъв само грохот долиташе отвън и той разтърси нощта, срина я със земята, прегази всичко по пътя си… „Мълчи, нищо лошо няма да ти сторя, това е само игра, случва се понякога, мълчи, мълчи!“, замоли я той, мъж на средна възраст, плувнал в пот, покри се с шлифер, който докопа отнякъде, потрепери, облече го, не уцели ръкава. Като дете от филмова драма, тя се отбраняваше с острия си малък лакът, отскубна се от него, но продължаваше да пищи като обезумяла, тогава някой взе да думка по стената, настояваше за немислимото — тишина. Тя се опита да избяга от стаята, но не успя да отключи вратата, той пък не можеше да задържи нищо и никого; тя бе станала лека като перце, хлъзгава като посинялото от студ дупе на подхвърлено дете, с разкривено от плач лице, което шари от прага до детското креватче и от детското креватче до утробата на възкръсналата от ярост майка.
— Престани, ти казвам! — изкрещя той (на един спазъм, на една последна, малка като точка капка, на нищото). — Добре, ще се махна, ще те оставя… — Добра се до вратата, излезе навън, затръшна я заглушително, заключи я след себе си, ослуша се, стисна ключа в дланта си и както си беше босоног, с едно студено влажно петно под шлифера, застана намясто и взе плавно да потъва.
Ала от една съседна стая вече се бяха подали две възрастни, загърнати в пеньоар жени; едната от тях — ниска и набита, приличаше на беловласа негърка, с долнището на светлосиня пижама, с отривистата, бездиханна интонация на далечен континент, извикваше асоциации с дружества за защита на животните и дамски клубове — вече се разпореждаше (at-once, eröffnen, et-tout-de-suite![12]) и като се вкопчи в ръката му, успя сръчно да разтвори дланта му и ключът тупна на пода. В продължение на няколко, сякаш безкрайно проточили се секунди, двамата се сборичкаха, преплетоха крака, но, така или иначе, всичко бе вече приключило; отвсякъде занадничаха глави, някъде отекна камбана, зад една врата прозвуча мелодичен глас, който довършваше детска приказка (Господин Белия зъб си лежи в леглото, а братята гангстери са нарамили малките си червени пушки); възрастната дама превзе ключа, той успя да й забие един в лицето и докато цялото му тяло звънтеше, се спусна надолу по лепкавите стъпала. Срещу него, само по долни гащи, енергично се изкачваше тъмнокос мъжага, а след него се кълчеше дребна, хилава проститутка. Той профуча край тях.