В спомените си още лелееше онези кратки мигове, пазеше ги с чувство на меланхолична благодарност (те в крайна сметка му бяха подарени) и с чувство на меланхолична ирония (защото в крайна сметка бе надхитрил живота). Така още през годините си в политехниката, докато помагаше на по-малката сестра на един свой състудент — лениво и заспало бледо момиче с кадифен поглед и две черни плитки — да назубри елементарната геометрия, той нито веднъж не се бе отъркал в нея, но самата близост на вълнената й рокля бе достатъчна, за да се разкривят линиите върху белия лист, да се разлюлеят и разтворят пред взора му, всичко да препусне в напрегнат, потаен и отсечен ритъм, да се премести в селенията на друго измерение — след което отново усещаше твърдия стол, лампата, момичето, което седеше и си драскаше. Другите му щастливи мигове бяха имали същия лаконичен характер: палаво момиченце с къдрица, паднала над едното оче, се въртеше неспокойно в облицования с кожа кабинет, където той изчакваше, за да се срещне с баща й (разтуптяното му до болка сърце — „Я кажи, имаш ли гъдел?“); или пък онази другата, с раменца с цвят на меденка, която в разчертания ъгъл на облян от слънцето двор му показваше как една черна салата ще погълне зеления заек. Това бяха все забързани, отлитащи и изпълнени със съжаление мигове, отдалечени един от друг на години разстояние, години, прекарани в блуждаене и търсене, ала все пак какво не би дал отново да се повтори който и да е от тях (посредниците обаче бяха помолени да се въздържат).
Припомняйки си тези неповторими моменти на крайни изживявания, тези негови малки госпожички, които така и не бяха забелязали злия демон у него, той се чудеше и на това, как бе успял да запази пълно безразличие относно по-нататъшната им съдба; и все пак колко често на някоя занемарена ливада или в мръсен градски автобус, или на крайморски пясък, който ставаше единствено за храна на пясъчен часовник, се бе чувствал предаден от някой мрачен, прибързано направен избор, когато молбите му са били пренебрегнати от слепия случай и угощението на взора му — прекъснато рязко от необмислен развой на събитията.
Слаб, със сухи устни, леко олисяла глава и будни очи, сега той седна на пейка в градския парк. Юли бе забранил облаците. миг след това отново си сложи шапката, която държеше в тънките пръсти на бялата си ръка. Паякът дебне, сърцето замира.
От лявата му страна седеше възрастна брюнетка с червендалесто лице, облечена в траур; от дясната — жена с провиснала руса коса, лишена от всякакъв блясък, плетеше съсредоточено. Погледът му механично проследи пробягващите деца, които играеха в цветната мараня на деня, докато си мислеше за други неща — настоящата му работа, приятно закръглената форма на новите му обувки, — ала ето че близо до петӚта си ненадейно зърна голяма никелова монета от пет пенса, частично изтрита от камъчетата на чакъла. Вдигна я. Мустакатата жена отляво не отвърна на естествения му въпрос; безцветната отдясно обаче рече:
— Прибери си я. Носи късмет в нечетни дни.
— Защо само в нечетни?
— Така казват в моя край…
И тя назова името на град, където навремето той се бе възхищавал от пищната архитектура на малка черна църквица.
— …О, ние живеем на отсрещния бряг на реката. Целият склон е градина до градина — отглеждат зеленчуци. Толкова е красиво, няма прах, няма шум…
„Тази е от бъбривите — помисли си той. — Изглежда, ще трябва да се преместя.“
И в този миг завесата се вдига.
Момиченце във виолетова рокличка, дванайсетгодишно (безпогрешно определяше възрастта им), се приближаваше към тях бързо и стремително върху ролковите си кънки, без да се пързаля, само крачеше, като ги вдигаше и сваляше, или по-скоро ситнеше като японка, а под тях чакълът хрущеше шумно — идваше към пейката под променливите проблясъци на слънцето. Впоследствие (доколкото бе продължило това впоследствие) все му се струваше, че веднага, още на мига, я бе преценил цялата — от главата до петите: палавите й червеникави къдрици (наскоро подстригани); блясъкът на големите й очи с малко мътен, апатичен поглед, които му напомняха зърната на цариградско грозде; топлият и приятен тен на кожата; розовите, леко разтворени устни, от които се подаваха два предни зъба — сякаш кацнали върху долната леко издадена напред устна; летният загар на голите й ръце, покрити от лакътя до китката с къси, лъскави косъмчета като на лисиче; смътно загатнатата нежност на все още малкия й, но вече не съвсем плосък гръден кош; начинът, по който диплите на полата й се движеха, като ту прилепваха плътно, ту образуваха меки вдлъбнатини; източеното изящество и блясъкът на волните й крака; грубите каишки на ролковите кънки.