Спря пред словоохотливата му съседка по пейка, а тя се обърна и взе да рови в нещо, което лежеше от дясната й страна, извади оттам филия хляб и парче шоколад и ги подаде на момичето. То започна да дъвче бързо, като в същото време използва свободната си ръка, за да развърже кънките и цялата тежка маса от метални подметки и масивни ролки. След като слезе на земята сред нас, останалите, изправи се с мигновеното усещане за божествена босота, което всъщност идваше от лекотата на останалите без кънки обувки, тръгна напред — колебливо и някак безгрижно, докато най-накрая (вероятно защото вече бе изяла филията си) хукна с всички сили, размахвайки свободните си ръце, и ту се мяркаше, ту отново се губеше от погледа, мержелееше се сред игривите отблясъци на светлината под виолетовозеленикавата сянка на дърветата.
— Дъщеря ви — подхвърли той разсеяно — е вече голямо момиче.
— О, не, не ми е дъщеря — отвърна плетачката. — Нямам деца и не съжалявам.
Възрастната жена в траур се разхлипа и си тръгна. Плетачката погледна подире й и продължи да плете чевръсто, като от време на време със светкавично движение подръпваше провлечената опашка на свитото като зародиш вълнено кълбо. Струваше ли си да продължава този разговор?
Задните рейки на ролковите кънки проблясваха в краката на пейката, а кафявите каишки го зяпаха право в лицето. И този вторачен поглед беше погледът на живота. Налегна го унинение. И към всичките му още незараснали стари отчаяния сега се прибави и това ново, много особено чудовище… Не, не, не бива да остава. Докосна шапката си за поздрав („Сбогом“, отвърна плетачката с приятелски тон) и се отдалечи, прекосявайки площадката. Въпреки присъщата му предпазливост, някакъв невидим вятър го отвя на една страна и пътят му, макар че първоначално възнамеряваше да прекоси напряко, кривна вдясно към дърветата. Знаеше от опит, че още един поглед само ще влоши и задълбочи безнадеждния му копнеж, но въпреки това свърна под пъстрата сянка и очите му плахо затърсиха виолетовото петънце сред останалите багри.
Откъм асфалтовата алея долиташе оглушителният шум от ролкови кънки. До бордюра няколко деца играеха на дама. И точно там тя чакаше реда си, с единия крак кокетно издаден напред, със скръстени на гърдите си, пламнали от слънцето ръце, с глава, мечтателно сведена на една страна, която излъчваше силна кестенява топлина, и ето я, че изгуби, изгуби покритието си от виолетово, което се свлече като изпепелено под ужасния му, незабелязван от никого взор… Никога преди това не се бе случвало подчиненото изречение на страховития му живот да се допълни от главното, но въпреки това той отмина със стиснати зъби, потисна възклицанията и стенанията си, а после се усмихна мимоходом на едно едва проходило дете, което се промуши между разтворените му като ножици крака.
„Разсеяна усмивка — помисли си той прочувствено. — Знае се, че само ЧОВЕЦИТЕ са способни на разсеяност.“
2
На разсъмване той сънливо остави книгата, както мъртва риба прибира хрилете си, и изведнъж започна да се укорява. „Защо — смъмри се той — се поддаваш на сковаващото те отчаяние, защо не се опита да поведеш нормален разговор и да се сприятелиш с плетачката, с онази шоколадораздавачка, гувернантка или каквато и да е там?“ И тозчас си представи приветлив господин (чиито вътрешни органи в един-единствен момент заприличаха на неговите), който именно така би могъл да се възползва от предоставената му възможност — благодарение на въпросната приветливост — и да вземе („Ах, ти малка палавнице“) момичето в скута си. Той знаеше много добре, че не е общителен човек, но затова пък беше изобретателен, упорит и умееше да печели благоразположението на хората; неведнъж, в други области на живота, бе успявал да играе успешно и твърдо да отстоява правата си, без да се тревожи от това, че непосредственият обект, и то в най-добрия случай, е само косвено свързан с неговата по-далечна цел. Но когато целта те заслепява, задушава, когато изгаря гърлото ти, когато здравословният срам и нездравото малодушие следят критично всяка твоя стъпка…