— Не споменахте ли, че искала да продаде част от мебелите си?
Той беше подготвил този свой въпрос (и неговото продължение) още през нощта, дори го бе репетирал на тих глас в пулсиращата тишина на мрака; след като се бе убедил, че звучи естествено, на следващия ден го повтори пред новата си позната. Тя му отвърна положително и обясни съвсем ясно, че няма да е зле, ако вдовицата наистина вземе малко пари, тъй като лечението й струва и ще продължава да струва доста скъпо, а средствата й са ограничени, и макар да иска да плаща за отглеждането на дъщеря си, правела го само от време на време, но то и ние не сме богати хора — с една дума, тя смяташе, че дългът на добра воля към вдовицата вече е погасен.
— Всъщност — продължи той, възползвайки се от момента — самият аз бих купил някои неща. Смятате ли, че е удобно, пък и прилично, ако аз… — Той бе забравил края на изречението си, но импровизира набързо, и то доста находчиво, тъй като вече се чувстваше на „ти“ с този изкуствен стил на все още неосъзнатия си докрай, многопластов сън, с който се усещаше свързан неясно, но неизбежно; ето например самият той вече не знаеше какво е това нещо и чие: част от неговия крак или част от октопод.
Тя очевидно се зарадва и веднага му предложи да го заведе там, още сега, ако няма нищо против — апартаментът на вдовицата, където те със съпруга си също са отседнали, се намирал съвсем наблизо, от другата страна на моста, по който минава мотрисата.
Тръгнаха. Момичето вървеше отпред, като енергично размахваше платнена торбичка с мрежеста дръжка, и ето че вече всичко у нея му се струваше ужасяващо и ненаситно познато — извивката на тесния й гръб, двата малки гъвкави, кръгли мускула по-долу, начинът, по който каретата на роклята й (другата, кафявата) се удължаваха, когато се случеше да вдигне ръце, изящните глезени, петите. Изглеждаше малко затворена в себе си, от онези деца, които повече се оживяват в игрите, отколкото в разговор, не беше нито свенлива, нито дръзка, с душа, като че потопена в искряща влажност. Непрозирна на повърхността, ала бистра в дълбочина, тя сигурно обичаше бонбони, малки кученца и рисувани филми. На момичета като нея с топла кожа, румено сияние и полуразтворени устни мензисът обикновено идва рано, ала те го приемат като част от играта, все едно да почистиш кухнята в кукленската къща… А и детството й не е било много щастливо, детство на полусираче: добротата на тази строга жена не беше като млечен шоколад, а по-скоро като горчив — дом без ласки, с желязна дисциплина и ред, със симптомите на умора от направения приятелски жест, който отдавна е дотегнал и вече тежи… За всичко това, за руменината на бузите й, дванайсетте чифта тънки ребра, мъха по протежение на гърба, малката й крехка душа, онзи леко дрезгав глас, ролковите кънки и сивия ден, незнайната мисъл, която току-що бе минала през главата й, докато гледаше неизвестно какво от моста. За всичко това би дал торба жълтици, кофа кръв — каквото му поискат…
Точно пред сградата срещнаха брадясал мъж с чиновническа чанта в ръка, безочлив и безличен, досущ като жена си, така че и четиримата влязоха шумно във входа. Той очакваше да види болна, изпосталяла жена, настанена в кресло, но вместо това ги посрещна висока, бледа дама с широк ханш и брадавица без косъм до едната ноздра на кръглия й като патладжан нос: едно от онези лица, които човек описва, без да е в състояние да каже нещо конкретно за устните или очите, защото самото им споменаване — дори то — би представлявало неволно противоречие на пълната му невзрачност.