Щом научи, че той е потенциален купувач, тя моментално го въведе в гостната и взе да му обяснява, докато пристъпваше бавно и леко приведена, че няма нужда от четиристаен апартамент, че тази зима ще се мести в двустаен, че с удоволствие ще се отърве oт разтегателната маса и столовете, които са й в повече, както и от канапето в хола (защото вече ще е изпълнило предназначението си за легло на гостуващите й приятели), от голямата етажерка и малкия скрин. Той подхвърли, че би искал да види последния, който се оказа в стаята на малката. Свариха я кацнала на кревата, зазяпана в тавана, беше обвила коленете си с ръце и се поклащаше ритмично.
— Слизай от леглото! Какво значи това? — Като побърза да прикрие меката кожа на бедрата си и малкото триъгълниче на опънатите си гащички, тя се изтърколи от леглото. („О, нещата, които аз бих й позволявал!“, помисли си той.)
Той каза, че ще купи скрина — това беше смешно ниска цена за лелеяния достъп до къщата, — а вероятно и нещо друго, но още не бил решил какво точно. Ако тя не възразява, ще се отбие след ден-два да огледа отново и тогава да пренесе всичко наведнъж — ето, между другото, и визитната ми картичка.
Докато го изпращаше до външната врата, със сериозен (очевидно тя рядко се усмихваше), но иначе сърдечен тон тя му спомена, че нейната приятелка и дъщеря й са й разказвали за него и че съпругът на приятелката й дори малко ревнувал.
— Няма що! — обади се последният, който ги следваше във вестибюла. — Как бих се отървал и аз от моичката, ама няма кой да я поиска.
— Мери си думите! — смъмри го жена му, която мигом цъфна на вратата. — После да не съжаляваш.
— По всяко време сте добре дошъл — рече вдовицата. — Аз съм винаги у дома, а може да се заинтересувате и от лампата, и от колекцията с лули — те са наистина прекрасни, и мисълта, че трябва да се разделя с тях, ме натъжава, но такъв е животът.
„Сега какво? — почуди се той, докато крачеше към къщи. До този момент беше свирил по слух, на практика без преднамереност, следвайки сляпо интуицията си, подобно шахматист, който… Вдругиден ще отведат моята любима, това изключва ползата от познанството с майка й… Ала тя ще се върне и дори може да остане завинаги, а дотогава аз вече ще бъда желан гост… Но ако на жената й остава по-малко от година живот (според намеците, които ми бяха подхвърлени), тогава всичко ще отиде по дяволите… Истината е, че не ми изглежда толкова немощна, но ако вземе внезапно да умре, тогава обстановката и перспективата за една близка връзка ще рухнат и всичко ще свърши — тогава как ще я търся, под какъв предлог?…“ Въпреки това обаче той инстинктивно усещаше, че това е пътят, който трябва да следва: не мисли прекалено много, продължавай да атакуваш слабите места в позициите върху дъската.
Ето защо на следващия ден той пое към парка с красива кутия глазирани кестени и захарни виолетки — неговият прощален подарък за момичето. Разумът му подсказваше, че жестът е изтъркан, че в този момент е доста опасно малката да бъде удостоявана със специално внимание, дори от страна на един ексцентрик без морални задръжки, особено след като досега — и съвсем правилно — той не й беше обръщал почти никакво внимание (същински стар лицемер) — и никак не приличаше на някой от онези отвратителни старци, които винаги носят у себе си бонбони, за да прилъгват малките момичета. Но ето че продължи да върви, стиснал подаръка си, подтикван от таен стимул, далеч по-точен от разума му.
Прекара цял час на пейката, ала те не дойдоха. Трябва да са тръгнали ден по-рано. Макар че срещата с нея не би могла да облекчи онова много специално бреме, което му се бе насъбрало през изминалата седмица, той въпреки всичко изпита болезненото разочарование на измамения любовник.
Като продължаваше да пренебрегва гласа на разума, който му казваше, че отново греши, той се втурна към апартамента на вдовицата, за да купи лампата. Като забеляза странната му задъханост, тя го покани да седне и му предложи цигара. Докато търсеше запалката си, той напипа правоъгълната кутия и точно като герой от роман, веднага рече:
— Може да ви се стори странно, тъй като се познаваме отскоро, но все пак разрешете ми да ви направя един малък подарък — нещо сладко, от високо качество, поне така мисля. Ако приемете, това ще ми достави голямо удоволствие.
Тя се усмихна за пръв път — очевидно повече поласкана, отколкото изненадана — и обясни, че всички сладки неща в живота й са забранени, но ще ги даде на дъщеря си.