— О, ти не разбираш. Това означава, че вещите на брачната двойка са обща собственост. С други думи, предлагам ти съдържанието на маншета заедно с едно живо асо купа.
В това време двамата работници, които бяха донесли мебелите, се суетяха наоколо, затова тя целомъдрено се оттегли в съседната стая.
— Знаеш ли? — рече тя. — Върни се вкъщи и хубаво се наспи.
Той се изсмя тихо и опита да вземе ръката й в своята, но тя я скри зад гърба си, като упорито повтаряше, че всичко това са глупости.
— Добре — отвърна той, като извади шепа монети от джоба си и ги приготви за бакшиш. — Добре, ще си тръгна, но ако решиш да приемеш предложението ми, моля те, уведоми ме, в противен случай не си прави труда — сам ще разбера и тогава завинаги ще те освободя от присъствието си.
— Почакай. Нека първо те си отидат. Странен момент си избрал за такъв разговор.
— Нека седнем и обсъдим нещата спокойно — каза тя миг по-късно, след като се отпусна тежко и смирено в току-що върнатото канапе (той побърза да седне до нея в профил, като подви единия си крак, но продължи да държи връзката на щръкналата изпод тялото обувка). — Преди всичко, приятелю, както вече знаеш, аз съм болна жена, при това сериозно болна. От няколко години съм под непрекъснато лекарско наблюдение. По всяка вероятност операцията, която преживях на двадесет и пети април, е предпоследната, или иначе казано, следващия път от болницата ще ме закарат направо в гробището. Не, не, не махай пренебрежително с ръка. Дори да предположим, че ми остават още няколко години живот — това с какво ще промени нещата? Аз съм обречена до края на дните си да се мъча с една убийствена диета и цялото ми внимание е насочено единствено към стомаха и нервната ми система. Моята личност е безнадеждно съсипана. А навремето не спирах да се смея… Винаги съм била взискателна към хората, но сега съм станала взискателна към всичко — към предметите, към съседското куче, към всеки миг от живота ми, който може да ми причини някакво неудобство. Знаеш, че съм била женена в продължение на седем години. Не си спомням да съм била особено щастлива. Аз съм лоша майка, но вече съм се примирила с този факт и си давам сметка, че часът на моята смърт ще дойде по-скоро, ако край мен се навърта онова палаво и жизнено момиче, макар в същото време да изпитвам някаква необяснима и болезнена завист към мускулестите й малки крачета, към розовите й бузки и здраво храносмилане. Освен това съм бедна: половината ми пенсия отива за лекарства, а другата половина — да погасявам дълговете си. Дори да предположим, че си човек с благ нрав и тънка чувствителност… о, искам да кажа, дори да притежаваш чертите, които могат да те направят мой добър съпруг — забележи, наблягам на думата „мой“, — що за живот ще водиш с жена като мен? Дори да имам младежка душа и още да не съм се превърнала в погрозняло чудовище, нима няма да се отегчаваш от непрестанните капризи на една толкова придирчива личност, на която никога и за нищо на света не бива да противоречиш, трябва да се съобразяваш с нейните навици и чудатости, с постенето й и с всички останали правила, които е длъжна да спазва в живота си? И всичко това за какво — за да останеш, може би след около шест месеца, вдовец, натоварен с грижите за едно чуждо дете!
— Значи, мога да смятам — обади се той, — че предложението ми е прието. — После бръкна във велурена торбичка и извади прекрасен нешлифован скъпоценен камък, в който сякаш грееше ален пламък и хвърляше въздушносинкави отблясъци.
4
Момичето пристигна два дни преди сватбата с пламнали бузи, с разкопчано синьо палто, чийто колан се влачеше по земята след него, с вълнени чорапи до коленете и барета върху влажните къдрици.
„Да, точно така, всичко това си струваше усилията“, повтори си той мислено, докато стискаше зачервената й студена ръка и се усмихваше накриво в лицето на вечната й компаньонка, която не спираше да нарежда: „Аз ти намерих годеника, аз ти го доведох, на мен трябва да благодариш!“ (като в същото време подобно на артилерист, който върти оръдието си, и тя се опитваше да завърти тромавата булка пред очите му).