Но не е точно така. Внезапно сред Нищото оживяват сенки и магът Баян се изправя насред горска поляна. Пред него, кацнала на върха на огромен пачи крак, се извисява дървената къщурка на вещера Ансадар. Върху един от гигантските шипове на пачия крак е проснато Златното руно. Магът Баян знае, че в него е увита буца овча лой, в лойта има пшеничено зърно, в зърното се крие дълголетие, в дълголетието — потомство, в потомството — радост, в радостта — послушание, в послушанието — смирение, а в смирението е силата на злия вещер Ансадар.
Ето го и него самият — кльощав, възвисок, попрегърбен старец, наметнал хилавото си тяло с груба плащеница. Студени очи и свенлива усмивка на отшелник. Вдига ръка за поздрав и доста пъргаво се спуска на земята по дебело въже, изплетено от лико.
— Знам, знам, знам! — още докато е във въздуха започва да кряска Ансадар. — Знам за какво си дошъл. Но не съм аз.
— Че кой е тогава? — пита мрачно магът Баян, който през цялото време следи вещера с уж безразлично око.
— Същият, който открадна и моите черни магии!
Магът Баян не вярва на вещера Ансадар. Зъл магьосник е той, коварен. Но като го гледа как безпомощно чука един о друг кремъците на огнивото си, за да припали своята очукана луличка, натъпкана със сух мъх, магът Баян започва да му хваща вяра.
— Откога си така? — подпитва магът Баян.
— Знам ли — отвръща вещерът Ансадар, — тук време нямаме.
— Кой е?
— Престани с твоето тъпо „койкане“! — ядосва се Ансадар. — Никой не е. Поне не е някой от нас. Нещо става по земята, не усещаш ли? Светът преминава от едно космично състояние в друго. А ти задаваш нелепи въпроси.
— Но аз не мога без моите…
— Можеш, можеш! — прекъсва го вещерът Ансадар. — Аз как мога — изпъчва се гордо той. — Трудно е само в началото.
— Ами хората? Цялата гора чака на мене!
— Мислех те за по-мъдър, братко Баяне — подозрително благо подхваща вещерът. — Хората не се нуждаят от вълшебства. Те се нуждаят от прости неща. От хляб, от любов, от труд, от свобода… Вслушай се в хората и ще разбереш всичко, което ти казвам.
— Лъжа е това! — скача магът Баян с трескав поглед. — Без вяра не може!
— Нашето не е вяра, Баяне — въздъхва тежко Ансадар. — Нашето е магия.
Магът Баян си тръгва огорчен. Изхожда обратния път из мъглата на Нищото, прекрачва Предела и се озовава в родната гора. Там го очаква ново разочарование. Чародеят с възмущение открива, че животът в неговото царство никога не е спирал. Хората сами си вършат простите дейности и въобще не се нуждаят от неговите заклинания. Нещо повече — някои от тях дори са взели да използват магическите думи. И магът Баян осъзнава, че този, който е откраднал вълшебните слова, ги е разпръснал сред людете от леса. Чародейните прокоби никога вече няма да му принадлежат. Магът Баян е станал излишен.
Опечален, магьосникът се прибира в своята пещера на край света. Изпъва морното си тяло върху старата меча кожа и започва да… Той може това, но от векове не го е правил. Магът Баян се заслушва. Той се вслушва! В шепота на сухия южняк, в ромона на капките, в припева на боровите иглички, в жълтата трева, в призрачната мъгла, в облаците с цвят на змийски яйца, в ежевчето и заешкия киселец… Вслушва се в гласа на връхлитащата буря. Всяко нещо има свой глас. Дори от топлината на огъня долита песента на спокойствието. Накрая магът Баян се вслушва в душите на хората. Звуци, смях, плач, стонове, акорди, мелодии, хармония, симфония…
Неочаквано в главата на мага Баян се появяват, нахлуват думи. Не неговите прости заклинания, а слова огнени и парещи като жарава, далечни и неразгадаеми, ала мъдри и вечни. Я колко много думи имало само за неговия занаят! Гадая, врачувам, вещая, омагьосвам, предвещавам, пророкувам, чародействам, предсказвам, заклинам, предричам, предвиждам, омайвам, предугаждам, изцерявам, предусещам, проклинам, заслепявам…
И сякаш станал играчка в ръцете на нечия чужда, ала могъща воля, Магът Баян започва да пише: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста. Тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божи се носеше над водата. И рече Бог — да бъде светлина. И биде светлина…“
Магът Баян седи в пещерата на край света, обгърнат от мрака на скалната утроба. Седи и се вслушва. Обръща внимание на неща, които никога по-рано не са го интересували. Обзема го странно чувство, което магът Баян не може да обясни, защото някой е откраднал вълшебните му слова, някой го е лишил от могъщата му заклинателна сила. Вещерът се оглежда боязливо в тъмата. Сам е. Той и отцеждащите се от тавана на пещерата едри сълзи. И тогава магът Баян проумява, че е започнал да мисли…